— Гадна е. При когото и да отида, храната все е гадна. Пътечката съвсем обрасна, онази, по която ходех тогава, а аз много ходех, и на дресировка, и просто да се изкъпя, по онова време се къпех често, там имаше езеро, а сега има блато и стана опасно да се ходи, но някои все пак го посещават, иначе откъде ще се вземат толкова удавници? И тръстиката. Всеки мога да попитам: откъде в тръстиката се появи пътека? Никой не може да знае, пък и не е редно. Само дето там вече не сеят. А сееха, защото това беше нужно за Обсебването, и всичко откарваха на глинената поляна, сега също карат, но не го оставят там, а го прибират обратно. Аз им казвах, че не бива така, но те не разбират какво означава „не бива“. Старейшината пред всички ме попита: „Защо не бива?“. А аз му викам: „Как можеш на всеослушание да ме питаш защо не бива?“.
Нава стана и подаде гърнето на Атос. Той започна да се храни. Дядката замълча, взира се известно време в него, после отбеляза:
— Калпава ви е храната, не става за ядене.
— Защо да не става? — попита Атос.
Старчето захихика.
— Ех, ти, Мълчаливецо — каза то. — Ти по-добре замълчи, Мълчаливецо. По-добре ми разкажи много ли боли, когато ти режат главата?
— Тебе пък какво те интересува? — викна Нава.
— Крещи — съобщи старецът. — Подвиква. Нито веднъж не е раждала, а подвиква. Ти защо не раждаш? Колко време вече живееш с Мълчаливеца, а не раждаш. Така не трябва да се постъпва. Знаеш ли какво значи „не трябва“? Означава нежелателно, не се одобрява. А щом не се одобрява, значи не бива да се постъпва така. Още не се знае какво трябва, но каквото не трябва, не трябва. Всички трябва да помнят това и най-вече ти, защото живееш в чуждо село и ти дадоха къща. И Мълчаливеца ти дадоха за съпруг. Той може да е с чужда глава, но е със здраво тяло и ти не бива да се отказваш да раждаш. Ето как се получава — „не бива“ е нещо наистина нежелателно. Какво още може да се разбира под „не бива“? Може и трябва да се разбира, че „не бива“ е вредно…
Атос се нахрани, остави празното гърне пред стареца и излезе. Къщата бе силно обрасла през нощта и в гъстия храсталак се виждаше само пътечката, отъпкана от дядката, и мястото на прага, където той бе седял, докато ги е чакал да се събудят. Улицата бе вече разчистена, зелената и дебела колкото крак лиана, излязла вчера от гъсталака над селото и пуснала корени пред къщата на съседа, бе отсечена, залята с мая и сега вече бе втасала. Ухаеше силно и апетитно и съседските дечурлига я бяха наобиколили, късаха от сивата й плът и пъхаха в устите си сочни хапки. Когато Атос ги подминаваше, едно от тях викна с пълна уста: „Мълчаливец-Мъртвец!“ но никой не го подкрепи — бяха заети. Улицата — оранжево-червена заради високата трева, в която тънеха къщите, сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, което пробиваше през горския покрив — бе пуста. От полето долиташе нестроен хор от скучни гласове: „Хей, сей по-весело! Надясно сей, наляво сей!“. От гората се отзоваваше ехо. А може би не беше ехо, а бяха мъртъвци.
Куция, разбира се, си седеше вкъщи и разтриваше крака си.
— Сядай — каза той приветливо на Атос. — Значи заминаваш?
— Да — каза Атос и седна на прага. — Пак ли те боли?
— Кракът ли? Не, просто ми е приятно. Хубаво ми е, като го разтривам. Та кога заминаваш?
— Ако дойдеш с мен, може и вдругиден. Но май се налага да търся друг човек, който познава гората. Както виждам, ти не искаш да дойдеш, нали?
Куция внимателно изпъна крак и каза замислено:
— Като излезеш оттук, завий наляво, стигни до полето, мини покрай двата камъка и веднага ще видиш пътя. Не си личи много, защото има много камъни. Тръгни по него и ще стигнеш до две села, едното е безлюдно, защото гъбите го превзеха, но другото е населено с чудаци, през тяхното село два пъти премина синя трева и оттогава те боледуват. Оттам, като завиеш надясно, ще стигнеш до глинената поляна. Никакви водачи не ти трябват, сам ще я намериш.
— До глинената поляна ще стигнем — съгласи се Атос. — А по-нататък?
— Къде по-нататък?
— В гората. През блатата. Където по-рано имаше езера и минаваше големият път.
— Какъв път? До глинената поляна ли? Нали ти казах да завиеш наляво, стигни до полето, до двата камъка…
Атос го изслуша и каза:
— До глинената поляна пътя го зная. Ще го намерим. Но трябва да продължим нататък. Нали ти казвах. Трябва да стигна до Града. Ти каза, че знаеш пътя.
Куция съчувствено поклати глава.