Кели пусна кафе-машината, обу банските си и се качи на палубата. За радост не бе забравил да включи нощните сигнални светлини. След бурята небето бе чисто, а въздухът свеж. Кели отиде на носа и установи, че една от котвите се е преместила. Той мислено се укори, макар че случилото се не бе чак толкова опасно. Морето бе спокойно, водата — гладка като огледало, а вятърът нежно подухваше. Първите оранжеви слънчеви лъчи вече осветяваха гористия източен бряг. С две думи, Кели отдавна не помнеше да е виждал толкова красиво утро. И тогава си каза, че промяната няма нищо общо с времето.
— По дяволите — прошепна той към все още неразпукалата се зора. Кели се чувстваше леко схванат и направи няколко упражнения, за да се разкърши. Едва тогава разбра колко добре се чувства без обичайната умора. И откога не се бе чувствал така? „Нима съм спал девет часа?“ — учуди се той. Толкова много? Нищо чудно, че му бе така добре. Следващата му сутрешна работа бе да измете локвите от бурята по палубата.
Ниският, приглушен тътен на дизеловите двигатели го накара да извърне глава. Кели погледна на запад, но леката мъгла, носена от утринния бриз, не му позволи да различи нищо. Той отиде до руля, взе морския си бинокъл 7×50 и погледна точно навреме, за да види светлините. Те го заслепиха и изгаснаха почти толкова бързо, колкото бяха включени. Над водата се разнесе режещият звук на високоговорителя:
— Извинявай, Кели. Не знаехме, че си ти.
Две минути по-късно добре познатият силует на петнадесетметровия патрулен катер на бреговата охрана спря до „Спрингър“. Кели спусна подвижния трап между тях.
— Да не би да се опитвате да ме очистите? — попита приятелски той.
— Съжалявам.
Старшина Мануел Ореза-Португалеца чевръсто се прехвърли на борда на яхтата.
— Ще се обиждаме ли? — махна той към трапа.
— Освен това показвате и лоши моряшки обноски — продължи Кели, докато се приближаваше към госта си.
— Вече говорих с младока — увери го Ореза и протегна ръка. — Добро утро, Кели.
В дланта на старшината имаше пластмасова чашка с кафе. Кели я пое със смях.
— Извинението ви е прието, сър.
Ореза се славеше с хубавото си кафе.
— Нощта беше дълга и всички сме изморени, а екипажът все още е млад — обясни Ореза. Със своите двадесет и осем години старшината бе най-възрастният на целия катер.
— Неприятности ли? — попита Кели.
Старшината кимна и погледна към водата.
— Нещо подобно. Един глупак се качил на лодка и изчезнал по време на малката буря снощи. Преобърнахме залива да го търсим.
— Вятърът беше четиридесет възла и подухваше доста здраво. Португалецо — забеляза Кели. — Освен това дойде почти изневиделица.
— Да, всъщност вече спасихме шест лодки. Остана само тази. Да си попадал на нещо необичайно?
— Не. Излязох от Балтимор към… ааа, шестнадесет нула нула. Пътят дотук ми отне два часа и половина. Пуснах котвите веднага щом излезе вятърът. Видимостта бе доста лоша и не забелязах нищо особено, преди да слезем долу.
— „Ние“ — отбеляза множественото число Ореза и се протегна.
Той пристъпи към руля, вдигна прогизналата фланелка и я подхвърли на Кели. Лицето му остана безизразно, но в очите на старшината проблеснаха любопитни пламъчета. Надяваше се, че приятелят му си е намерил някоя. Животът не бе постъпил много честно с него.
Кели му върна кафеената чашка със същото безизразно лице.
— Зад нас се движеше някакъв контейнеровоз — продължи той. — Италиански флаг и вероятно наполовина празен трюм. Караше с около петнадесет възла. Излизал ли е някой друг от пристанището?
— Точно това ме безпокои — кимна с професионално раздразнение Ореза. — Скапаните търговски кораби се движат с пълна пара и не гледат пред себе си.
— Пази се от пътя ми, защото може да се понамокриш, нали? Пък и загубеното време току-виж ядосало профсъюзите. Нищо чудно твоят човек да е бил прегазен — кимна мрачно Кели.
Нямаше да е първият случай дори и в такива спокойни води като залива Чесапийк.
— Нищо чудно — съгласи се Ореза, докато оглеждаше хоризонта.
Той се намръщи, защото не вярваше на предположението и бе твърде уморен, за да го скрие.
— Както и да е, ако видиш някой левак с лодка и оранжева спасителна жилетка, можеш да ми се обадиш.
— Дадено.
Ореза отново погледна напред и се обърна.
— Пуснал си две котви заради снощния ветрец? Пък и не си ги разположил достатъчно далеч. Мислех те за по-опитен.