— Здрасти, аз съм Пам.
— Искате ли малко да се поразходим? Имаме на разположение цял ден, за да се справим с проблема.
Всички одобриха предложението на Джон и той ги поведе към къщата си.
— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Сам Роузън.
„Това“ бе един от бункерите, построени през 1934 година. Той имаше площ от двеста квадратни метра, а покривът му бе дебел цял метър. Изградено изцяло от железобетон, цялото съоръжение бе точно толкова солидно, колкото изглеждаше. До първия бункер се виждаше още един, по-малък.
— Островът е бил военноморска база — обясни Кели, — но сега го държа под наем.
— Хубав кей са ви направили — забеляза Роузън.
— Не е лош — съгласи се Кели. — Мога ли да ви попитам с какво се занимавате?
— Хирург съм — отвърна Роузън.
— А, така ли? — Това обясняваше ръцете.
— Професор но хирургия — поправи го Сара. — Но не може да управлява и гребна лодка.
— Скапаната карта е била грешна — изръмжа професорът, докато влизаха вътре. — Не чу ли?
— Станалото-станало. Сега ще хапнем, ще пием по една бира и ще обмислим всичко на спокойствие.
Кели остана изненадан от собствените си думи. Точно тогава слухът му долови остро изщракване, което идваше някъде от юг. Странно колко далеч се разнасяше звукът над водата.
— Какво беше това? — попита Сам Роузън, който също имаше остър слух.
— Сигурно някое хлапе се упражнява с пистолета си върху водните плъхове — каза Кели. — Като не броим изстрелите, наоколо е доста тихо. Но през есента ловците на патици правят истинска канонада.
— Да, виждам прикритията. Вие ловувате ли?
— Вече не — отвърна Кели.
Роузън го погледна разбиращо и Джон още веднъж промени мнението си за него.
— Откога?
— Отдавна. Как познахте?
— Веднага щом напуснах болницата, отидох в Иво9 и Окинава. Служих в корабен лазарет.
— Хмм, по времето на камикадзе.
Роузън кимна.
— Да, доста се позабавлявахме. А вие какво сте правили?
— Обикновено лежах по корем — усмихна се Кели.
— Сигурно сте участвали в подводен екип по подривна работа. Приличате ми на водолаз — каза Роузън. — Лекувах двама-трима такива.
— Да, горе долу същото, но още по-тъпо.
Кели набра комбинацията на ключалката и отвори тежката стоманена врата.
Вътрешността на бункера изненада гостите му. При нанасянето си Кели бе заварил помещението разделено на три части с масивни бетонни стени. Сега обаче то приличаше на къща. По боядисаните стени се виждаха окачени пана. Подът също бе покрит. Мебелите и килимите издаваха вкуса на Патриша, но сегашното състояние на лек безпорядък показваше, че тук живее самотен мъж. Всъщност всичко бе подредено, но си личеше, че не е от женска ръка. Семейство Роузън не пропуснаха да забележат, че именно мъжът ги въведе в помещението и се отправи към старомодния хладилник, докато Пам просто се въртеше и оглеждаше обстановката с леко разширени очи.
— Много е хубаво — каза Сара. — Обзалагам се обаче, че през зимата е влажно.
— Не е чак толкова зле — посочи радиаторите по стените Кели. — Има парно. Бункерът е построен съгласно държавните изисквания. Всичко функционира, макар и да е доста скъпо.
— И как сте успели да се нанесете тук? — попита Сам.
— Един приятел ми помогна да го наема. Бункерът е просто ненужна държавна собственост.
— Сигурно ви е добър приятел — обади се Сара, докато одобрително оглеждаше вградения хладилник.
— Точно така.
Кабинетът на вицеадмирал Уинслоу Холанд Максуел се намираше в източното крило на Пентагона. Той бе във външната част и през прозореца се откриваше чудесна гледка към Вашингтон. „И към демонстрантите“ — помисли си ядно адмиралът. На един от плакатите пишеше: „Детеубийци!“ Виждаше се дори и северновиетнамското знаме. Тази съботна утрин скандиранията се приглушаваха от дебелите стъкла на прозорците. Адмиралът долавяше ритъма, но не и думите. Бившият пилот така и не успя да реши кое го вбесява повече.
— Това въобще не ти влияе добре. Холандец.
— На мен ли го казваш? — изръмжа Максуел.
— Свободата на демонстрациите е едно от нещата, които защитаваме — забеляза контраадмирал Казимир Подулски, но не успя да придаде на думите си убедителността, която искаше. Просто му се бе насъбрало много. Синът му загина над Хайфон в изтребителя си А-4. Вестниците разгласиха случая главно заради бащата на загиналия пилот. През следващата седмица единадесет човека се бяха обадили на изтерзаната от скръб жена на адмирала. Някои от гласовете просто се смееха в слушалката, а други питаха дали ще бъдат поканени на погребението.
9
Иводжима — остров, където американците нанасят поражение на японците през Втората световна война. — Б. пр.