Кели пренесе пакетите в килерчето.
— Хубаво е да говориш със специалист, док — забеляза той и мислено затвори очи при спомена. — Всичко бе просто безразсъдство.
— Колко време си бил там?
— Общо ли? Около осемнадесет месеца. Зависи дали ще броим времето, прекарано в болница.
— Вътре на стената висеше военноморски кръст. За това ли са ти го дали?
Кели поклати глава.
— Не, за друго. Трябваше да отида на север и да измъкна един пилот на свален А-6. Не ме раниха, но въпреки това се разболях ужасно. Разните там драскотини от тръни и храсти се инфектираха от водата в реката. Можеш ли да си представиш? Оттам си изкарах три седмици в болницата. Беше по-ужасно и от раняване.
— Мястото не е от най-хубавите, нали? — попита Роузън, докато се връщаха за последния товар.
— Разправят, че там има сто различни вида змии. Деветдесет и девет са отровни.
— А последната?
Кели подаде един кашон на лекаря.
— Тя направо те гълта целия — засмя се той. — И на мен не ми хареса, но това ми беше работата, така че измъкнах онзи пилот. Адмиралът ме направи старшина и ми даде медал. Ела да ти покажа моята красавица.
Джон махна на Сам да се качи на борда. Разглеждането на яхтата продължи пет минути, през които лекарят внимателно изучаваше всички разлики между „Спрингър“ и неговата. Оборудването бе модерно, но не префърцунено. Сам разбра, че този човек знае какво прави. Пък и картите му бяха нови. Кели извади две бири от хладилника и подаде едната на лекаря.
— Как беше в Окинава? — попита е усмивка той.
Двамата мъже се оглеждаха и преценяваха един друг и гледката явно им харесваше.
Роузън повдигна рамене и красноречиво изръмжа:
— Напрегнато. Бяхме затрупани от работа, а ония камикадзе явно си мислеха, че червеният кръст на кораба е нарисуван, за да се прицелват по-добре.
— Работехте ли и по време на нападенията?
— Ранените не могат да чакат, Кели.
Джон довърши бирата си.
— На ваше място аз сигурно щях да отвръщам на огъня. Изчакай малко да събера нещата на Пам и се връщаме обратно при климатичната инсталация.
Той отиде в задната каюта и взе сака на момичето. Роузън вече бе слязъл на кея и Кели му го подхвърли. Сам обаче се обърна твърде късно, изпусна сака и той се приземи на бетона. Някои от нещата се разпиляха и макар на пет-шест метра от мястото, Кели успя да забележи какво не е наред още преди Сам да е извърнал глава.
На кея лежеше голяма пластмасова тубичка за лекарства без етикет. Капачката се бе развила и до нея се виждаха две капсули.
Някои неща се разбират от пръв поглед. Роузън се наведе, вдигна тубичката и прибра капсулите вътре, преди да я затвори. Носле я подаде на Кели.
— Знам, че не са твои, Джон.
— Какво е това, Сам?
Гласът на лекаря прозвуча като олицетворение на безстрастието:
— Търговското име е „Куалюд“. Метаквалон. Това е барбитурат, успокоително. Хапчета за сън. Използват го, за да изпращат пациентите в страната на сънищата. Доста е силно. Всъщност дори малко повече от силно. Мнозина смятат, че не трябва да се продава в аптеките. Няма етикет. Значи не е взето с рецепта.
Кели изведнъж се почувства ужасно стар и изморен. И някак си предаден.
— Аха.
— Не знаеше ли?
— Сам, ние току-що се срещнахме. Не са изминали и двадесет и четири часа. Не знам нищичко за нея.
Роузън се протегна и за миг се загледа в хоризонта.
— Добре, сега ще започна да се държа като лекар. Вземал ли си някога наркотици?
— Не! Мразя ги! Хората умират от тях!
Гневът на Кели бе силен и се появи внезапно, но не бе насочен срещу Сам Роузън.
Професорът посрещна избухването спокойно. Сега бе негов ред да се държи професионално.
— Успокой се. Хората се пристрастяват към тези неща. Няма значение как е станало. Гневът няма да помогне. Поеми си дълбоко въздух и бавно издишай.
Кели се подчини и успя да се усмихне на нелепата ситуация.
— Говориш точно като баща ми.
— Пожарникарите са умни хора. — Сам направи пауза. — Добре, приятелката ти може би има проблеми. Но изглежда добро момиче, а ти приличаш на Mensch11. И така, да се опитаме ли да разрешим проблема или не?
— Това си е нейна работа — отвърна горчиво Кели. Чувстваше се предаден. Бе започнал да отваря сърцето си, а сега разбираше, че го открива за наркотиците или в каквото там наркотиците превръщаха човек. Може би всичко е било загуба на време.
Гласът на Роузън стана строг.
— Точно така, това си е нейна работа, която обаче засяга и теб. И ако се държиш като глупак, въобще няма да й помогнеш.