— Да?
Тонът на жената го накара да отвори очи. Той се загледа в празната белота на тавана, която толкова много приличаше на живота му. Внезапно почувства страх. Защо му се обаждаше тази лекарка от Балтимор? Мозъкът му трескаво работеше, за да наименува опасността, когато женският глас бързо заговори:
— При мен има един човек, който иска да говори с вас, господин Браун.
— Какво?
Той чу приглушени звуци, които можеха да бъдат и шумове от линията, но не бяха.
— Не мога.
— Нямаш какво да губиш, скъпа — каза Сара и й подаде телефона. — Той ти е баща. Повярвай му.
Дорис хвана слушалката с две ръце, доближи я до лицето си и прошепна:
— Татко?
Макар и от стотици километри прошепнатата дума прозвуча ясно като църковна камбана. Реймънд Браун три пъти си пое въздух, преди да отговори, и гласът му прозвуча като стон:
— Дор?
— Да, татко… съжалявам.
— Добре ли си, миличко?
— Да, татко, чудесно съм.
Колкото и невероятно да звучеше това твърдение, то не бе лъжа.
— Къде си?
— Чакай малко.
Гласът отсреща се промени:
— Господин Браун, отново говорите с доктор Роузън.
— Там ли е тя?
— Да, господин Браун, тук е. Лекувахме я в продължение на една седмица. Беше много болна, но ще се оправи. Разбирате ли ме? Ще се оправи.
Сърцето на Браун приличаше на стоманен юмрук и той дишаше толкова тежко, че ако в близост до него имаше лекар, това със сигурност би го разтревожило.
— Добре ли е? — попита нетърпеливо той.
— Ще бъде чудесно — увери го Сара. — Не се съмнявайте в това, господин Браун. Моля ви, повярвайте ми.
— О, Исусе! Къде, къде сте?
— Господин Браун, все още няма да можете да я видите. Ще я докараме при вас веднага след като напълно се възстанови. Чудех се дали е редно да ви се обаждам, преди да можете да се видите, но… но просто не можехме да не ви съобщим. Предполагам, разбирате.
Сара трябваше да изчака две минути, преди да чуе нещо разбираемо, но звуците, които долетяха по жицата, я трогнаха. С посягането в един гроб тя бе извадила два живота.
— Наистина ли е добре?
— Преживяла е тежки неща, господин Браун, но ви обещавам, че ще се възстанови напълно. Аз съм добър лекар. Нямаше да ви го казвам, ако не бе истина.
— Моля ви, моля ви, дайте ми отново да говоря с нея. Моля ви!
Сара подаде слушалката и скоро от двете страни на линията имаше четирима разплакани човека. Медицинската сестра и лекарката бяха най-щастливи и се прегръщаха радостни от победата над жестокостите на света.
Боб Ритър спря колата си на едно от местата по бившата улица, разделяща Белия дом и сградата на изпълнителната власт. Той излезе и се приближи към последната — вероятно най-отвратителната сграда във Вашингтон. Някога тук се бяха намирали по-голямата част от правителствените служби — Държавният департамент, Министерството на отбраната, Военноморското министерство. Тук се намираше и стаята за преговори с индианци, предназначена да сплашва примитивните посетители с пищната викторианска архитектура и великолепието на правителството, построило тази гигантска колиба. Стъпките на Ритър отекваха по мрамора на широките коридори, докато той търсеше нужната му стая. Намери я на втория етаж. На вратата пишеше: „Роджър Макензи, специален помощник на президента по въпросите на националната сигурност“. По ирония на съдбата „специален“ означаваше, че Макензи свири втора цигулка на поста. Съветникът по националната сигурност притежаваше ъгловия кабинет в западното крило на Белия дом. Кабинетите на подчинените му бяха другаде. Въпреки че отдалечеността от властта ограничава влиянието, тя не може да премахне самодоволството, идващо от службата. Макензи трябваше да има свой собствен екип, който да му напомня колко е важен, независимо дали наистина е. „Не е чак толкова лош — помисли си Ритър. — Всъщност е доста умен.“ Въпреки това Макензи ревниво пазеше поста си и в други времена сигурно щеше да бъде чиновник, съветващ канцлера, който пък от своя страна съветва краля. Днес положението му бе долу-горе същото с малката разлика, че имаше секретарка.
— Здрасти, Боб. Как са работите в Ленгли? — попита Макензи пред секретарите си, за да им покаже, че все още е достатъчно важен, за да бъде посещаван в кабинета си от служители на ЦРУ.
— Както обикновено — усмихна се в отговор Ритър. „Омръзнаха ми тези глупости.“
— Задръстване ли имаше? — попита Макензи, за да покаже на Ритър, че е почти, ако не и напълно, закъснял за срещата.
— Да, имаше някакъв проблем на „Джордж Вашингтон“.
Ритър кимна към кабинета на Макензи и домакинът му го разбра.
— Уоли, ще ни трябва човек да води бележките.