— Идвам, сър.
Помощникът му стана от бюрото си и се приближи с бележник в ръка.
— Боб Ритър, това е Уоли Хикс. Не мисля, че сте се срещали.
— Добър ден, сър — протегна ръка Хикс.
Ритър я пое. Пред него стоеше още един ревностен помощник от Белия дом. Момчето говореше с акцент от Нова Англия, изглеждаше съобразително и бе любезно. Ритър не очакваше нищо повече от подобни хора. След минута вече седяха в кабинета на Макензи. И вътрешната, и външната врата бяха прилепнали към стоманените си рамки, които придаваха на цялата сграда непромокаемия вид на военен кораб. Хикс се засуети да направи кафе за всички. Сякаш спазваха някакъв стар дворцов ритуал, което съвсем не беше далеч от истината за организацията на бюрокрацията на най-мощната демокрация в света.
— И какво те води насам, Боб? — попита иззад бюрото си Макензи. Хикс отвори бележника си и започна да се бори с химикала, за да запише всяка дума.
— Роджър, във Виетнам ни се представя уникална възможност.
Два чифта очи се отвориха по-широко, а два чифта уши се Наостриха.
— И каква е тя?
— Югоизточно от Хайфон открихме специален военнопленнически лагер — започна Ритър и набързо нахвърли откритията и подозренията им.
Макензи слушаше напрегнато. Макар и да се отличаваше с известна помпозност, навремето банкерът бе управлявал бойни самолети. По време на Втората световна война Роджър бе летял на В-24 и бе участвал в драматичната, но неуспешна акция над Плоещ. „Патриот с уговорки“ — охарактеризира го мислено Ритър. Той щеше да се опитва да апелира към първото и да тушира второто.
— Дай да видя материалите — каза след няколко минути бюрократът, като ловко избягна лаическата дума „снимки“.
Ритър извади албума от куфарчето си и го сложи на бюрото. Макензи го отвори и измъкна една лупа от бюрото си.
— Знаем ли кой е този човек?
— От другата страна има по-хубава снимка — осведоми го услужливо Ритър.
Макензи свери семейната фотография с тази от лагера, а после с увеличеното копие.
— Доста голяма прилика. Не мога да съм категоричен, но приликата е голяма. Кой е той?
— Полковник Робин Захариас от ВВС. Прекарал е доста време във военновъздушната база „Офът“ при изготвянето на военните планове на САК. Той знае всичко, Роджър.
Макензи вдигна поглед и подсвирна. Според него това бе идеалната реакция при подобни обстоятелства.
— Този човек не е виетнамец.
— Не, той е полковник от съветските ВВС. Не знаем името му, но не е трудно да се сетим защо е там. А ето и най-важното.
Ритър подаде копие от съобщението за смъртта на Захариас.
— По дяволите.
— Да, изведнъж всичко става ясно, нали?
— Подобно нещо може да провали мирните преговори — заразсъждава на глас Макензи.
Уолтър Хикс не можеше да каже нищо. Той трябваше да мълчи. Приличаше на полезен уред — автоматична пишеща машина. Намираше се в стаята единствено защото шефът му искаше разговорът да бъде записан. Да провали мирните преговори — написа той и се постара да го подчертае. Въпреки че никой не забеляза, пръстите му побеляха от стискане на химикалката.
— Роджър, хората в онзи лагер знаят ужасно много. Достатъчно, за да застрашат сериозно националната ни сигурност. И когато казвам сериозно, имам предвид точно това — каза спокойно Ритър. — Захариас е в течение на ядрените ни планове, помагал е при изготвянето на ЕОП. Това е много сериозно.
Само с изговарянето на сричките „е-оп“, само със споменаването на ужасното съкращение на „Единен оперативен план“ Ритър съвсем съзнателно бе вдигнал нивото на разговора. Оперативният офицер от ЦРУ остана изумен от майсторството на лъжата си. Недоносчетата от Белия дом със сигурност нямаше да схванат, че хората трябва да се спасяват само защото са хора. Те си имаха своите спешни проблеми за разрешаване, в които най-нетърпящи отлагане бяха ядрените военни планове.
— Имаш цялото ми внимание, Боб.
— Господин Хикс бяхте, нали? — извърна глава Ритър.
— Да, сър.
— Ще ни извините ли за малко?
Младшият помощник погледна шефа си. Безизразното му лице умоляваше Макензи да го остави в стаята, но това нямаше да стане.
— Уоли, мисля, че засега ще се справим и без теб — каза специалният помощник на президента и се опита да омекоти удара с приятелска усмивка и красноречив жест към вратата.
— Да, сър.
Хикс се изправи, излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си. „Мамка му“ — беснееше Уоли, докато сядаше на бюрото си. Как щеше да съветва шефа си, без да знае какво му говорят? „Робърт Ритър — ядосваше се Хикс. — Човекът, който едва не провали изключително важни преговори в изключително важен момент, като пренебрегна заповеди, за да измъкне някакъв си шпионин от Будапеща.“ Информацията, която бе донесъл, някак си бе променила американската позиция на мирната конференция. В резултат преговорите се бяха забавили с цели три месеца, защото американците бяха решили да изстискат нещо друго от руснаците. Те пък се бяха оказали достатъчно сговорчиви, за да запазят постигнатото и с това да спасят кариерата на Ритър. Това вероятно още повече насърчаваше идиотските му идеи, че отделните хора могат да бъдат по-важни от световния мир, макар да бе очевидно, че от мира няма нищо по-важно.