Освен това Ритър умееше да манипулира Роджър. Всички тези военни планове си бяха чиста алабалистика. Стените в кабинета на Макензи бяха покрити със снимки от старите дни, в които бе карал някакъв брадясал самолет до ада и обратно. Сега си мислеше, че лично е победил Хитлер и е спечелил войната. Още една скапана война, която умелата дипломация е можела да предотврати, стига само хората да са били насочили силите си в правилната посока. Също както той и Питър щяха да го направят някой ден. Тук не ставаше въпрос за военни планове, за ЕОП или за която и да е от другите опашати глупости, с които хората в тази част на Белия дом се занимаваха всеки божи ден. Ставаше въпрос за хора, за бога. За шапкари. За тъпи военни. За същества с широки рамене и тесни умове, които не правеха нищо друго, освен да убиват, и си мислеха, че вършат услуга на света. „Освен това — продължаваше мислено да се пени Хикс — те са знаели за рисковете и доброволно са ги поели.“ Ако толкова са искали да бомбардират такива миролюбиви и приятелски настроени хора като виетнамците, трябвало е да помислят, че в един момент противникът им ще престане да си играе на жертва. И най-важното — тези хора са били достатъчно тъпи, за да рискуват живота си, следователно са приели възможността да го изгубят. Защо тогава Уоли Хикс и другите като него трябваше да чувстват някакво угризение, щом нещата станеха напечени? На онези сигурно всичко това им харесваше. Те несъмнено привличаха вниманието на жените, смятащи мозъка за обратнопропорционален на размера на половите органи. Жени, които обичаха мъжкарите да си помагат при ходене с ръце — подобно на наконтени шимпанзета.
„Това може да провали мирните преговори. Дори Макензи си го помисли.“
Толкова много мъртви деца от неговото поколение. А сега някакви си празноглавци искаха да рискуват да отдалечат края на войната в името на петнадесет-двадесет професионални убийци, които вероятно обичаха професията си. Звучеше безумно. „Какво ще стане, ако обявят война и никой не иска да се бие?“ Това бе един от любимите афоризми на поколението му, но за съжаление си оставаше чиста фантазия. Хора като онзи от снимката — Захариас — винаги щяха да успеят да изкушат другите след себе си, защото дребните души нямаха знанията и перспективата на Хикс. Те просто не можеха да видят, че всичко е чисто и просто загуба на сили. И това бе най-удивителното от всичко. Нима не бе очевидно, че войната е нещо ужасно? Колко умен трябва да е един човек, за да го разбере?
Хикс видя, че вратата се отваря. От кабинета излязоха Макензи и Ритър.
— Уоли, ще отидем отсреща за няколко минути. Ще кажеш ли на човека, с когото имам среща в единадесет, че ще се върна възможно най-бързо?
— Да, сър.
Типичен случай. Прелъстяването на Ритър бе приключило. Макензи толкова здраво бе налапал въдицата, че сам щеше да изложи фактите пред съветника по националната сигурност. Вероятно на масата за преговори отново щеше да настане невъобразима бъркотия, която да забави мира с нови три месеца. Освен ако някой не се окаже достатъчно разумен. Хикс вдигна телефона и набра някакъв номер.
— Кабинетът на сенатор Доналдсън.
— Добър ден, търся Питър Хендерсън.
— Съжалявам, но двамата със сенатора са в Европа. Ще се върнат следващата седмица.
— О, точно така, как можах да забравя. Благодаря.
Хикс затвори. „По дяволите.“ Толкова се бе разстроил, че напълно изключи.
Някои неща трябва да бъдат правени много внимателно. Питър Хендерсън дори не знаеше, че кодовото му име е КАСИЙ. То му бе прикачено от някакъв аналитик в института „Америка-Канада“, който обичаше Шекспир не по-малко от възпитаник на Оксфорд. Снимката в досието заедно с краткото резюме на агента напомняха за егоистичния „патриот“ в трагедията на „Юлий Цезар“.
Сенаторът му бе в Европа на обиколка по събиране на факти, свързани с НАТО. Въпреки това щяха да минат и през мирните преговори в Париж, за да заснемат някои кадри, предвидени за излъчване през есента по телевизията на Кънектикът. В интерес на истината „обиколката“ си бе чисто пазаруване със задължения за инструктаж през ден. Хендерсън се наслаждаваше на първото си подобно пътуване. Като сенаторски експерт по въпросите на националната сигурност той трябваше да присъства на инструктажите, но с останалото си време разполагаше напълно свободно и можеше да го прекарва както си иска. В момента разглеждаше Белия Тауър — известната централна част от кралския лондонски Тауър, който вече девет века бдеше над водите на Темза.