— Мирът наистина е нещо прекрасно — забеляза Хендерсън, — но първо трябва да приключим с тази проклета война.
— Както знаете, краят й вече се вижда. Ние… не може да се каже натискаме, но окуражаваме приятелите си да заемат по-умерени позиции. Достатъчно млади мъже намериха смъртта си. Време е да се сложи край, и то приемлив и за двете страни.
— Приятно ми е да го чуя, Джордж.
— И така, ще ни помогнете ли?
Бяха заобиколили Зеления Тауър и сега се намираха пред параклиса. Там се виждаше дръвник. Хендерсън си нямаше представа дали някога е бил използван по предназначението си. Дръвникът бе обграден с вериги, а върху него се виждаше кацнал гарван — един от онези, които служителите в Тауър отглеждат от суеверие или пък от уважение към традицията. От дясната им страна един екскурзовод говореше на група туристи.
— Досега ви помагах, Джордж.
И това бе самата истина. Хендерсън кълвеше на въдицата на КГБ от две години. Работата на руския полковник бе да смени примамката и да види дали американецът ще глътне куката.
— Да, Питър, знам, но сега те молим за малко по-важна информация. Трябва да решиш сам, приятелю. Лесно е да се подпали война, но спечелването на мира може да бъде наистина опасна задача. Никой няма да узнае за ролята, която ще изиграеш. Важните клечки от двете министерства ще постигнат споразуменията и ще раздрусат ръце над масата. Фотоапаратите ще запечатат лицата им за историята и имената на хора като мен и теб никога няма да попаднат в учебниците. Но нашите дела имат значение, приятелю. Именно хора като нас подготвят срещите на министрите. Не мога да те насилвам, Питър. Трябва сам да решиш дали искаш да ни помогнеш за своя сметка. Освен това също сам ще решаваш какво трябва да знаем и какво не. Ти си умен млад човек и връстниците ти в Америка научиха всички уроци, които трябва да знаят. Ако поискаш, ще ти дам време за размисъл и…
Хендерсън се извърна и взе решението.
— Не, вие сте прав. Някой трябва да помогне на мира и потриването не е в ничия полза. Ще ви помогна, Джордж.
— Работата е опасна и ти го знаеш — предупреди го Джордж.
Той се насили да изрече последните думи, но Хендерсън вече преглътваше куката и офицерът от КГБ трябваше да я заклещи здраво.
— Ще поема необходимите рискове. Струва си.
„Аха.“
— Хора като теб трябва да бъдат пазени. Когато се върнеш у дома, ще влязат в контакт с теб. — Джордж направи пауза. — Питър, аз съм баща. Имам дъщеря на шест и син на две годинки. Заради твоята и моята работа те ще израснат в един по-хубав свят, мирен свят. Благодаря ти от тяхно име, Питър. Сега трябва да вървя.
— Довиждане, Джордж — каза Хендерсън.
Думите му накараха руснака да се обърне и да се усмихне.
— Не, Питър, вече няма да се видим.
Джордж слезе по каменните стълби към изхода „Трейтър“. Той употреби всичките си сили, за да не се разсмее на глас от комбинацията между току-що постигнатото и гледката на величествената крепост пред него. Пет минути по-късно офицерът от КГБ се качи в едно черно такси и насочи шофьора към магазин „Хародс“ в Найтсбридж.
„Касий“ — помисли си Георгий. Не, името не бе подходящо. Вероятно по би му отивало „Каска“, но вече бе твърде късно за промени, а и нима някой щеше да забележи хумора в цялата история? Глазов бръкна в джоба си и извади листа с поръчки за подаръци.