Забележителното бе, че сега и свободните им часове бяха по-спокойни. Те знаеха в какво се състои мисията и това караше буйните лудории, присъщи на младите мъже, да отстъпят назад. Пехотинците гледаха телевизия, четяха книги или списания в очакване на заповедта. Живееха с пълното съзнание, че от другата страна на океана други мъже също чакат и двадесет и пет мозъка едновременно си задаваха въпроси. Дали нещата щяха да минат добре или зле? Ако бе първото, какво ли щяха да почувстват? Ако бе второто… независимо от очаквания резултат човек просто не може да обърне гръб на подобна мисия. Те бяха призовани да върнат съпрузи на жените им, бащи на децата им и граждани на родината. Всеки от морските пехотинци знаеше, че ако трябва да рискува живота си, именно сега е времето да го направи.
По молба на сержант Ървин при групата пристигнаха свещеници и момчетата изчистиха съвестта си. Бяха депозирани и няколко завещания — „за всеки случай“, обясниха пехотинците на посещаващите офицери. Лека-полека войниците изхвърляха от разсъдъка си всички външни грижи и се концентрираха върху нещо, наименувано с две произволни кодови думи. Всеки от тях се разхождаше до макета, обикновено с непосредствените си колеги за операцията, проверяваше разположение, ъгли и пътища на придвижване след започването на стрелбата. Всеки започна да тренира по собствена програма и да пробягва два-три километра допълнително просто за да е сигурен, че ще се справи, както и да свали напрежението. Един страничен наблюдател с набито око щеше да види всичко, изписано по лицата на момчетата: сериозни, но не напрегнати, съсредоточени, но не вманиачени, уверени, но не самонадеяни. Другите морски пехотинци в Куантико се държаха на разстояние от пришълците. Те се чудеха какво означават специалното място и странният режим, защо Кобрите са в постоянна готовност, какво правят пилотите на спасителните хеликоптери в офицерския клуб? Израженията на морските пехотинци от боровата горичка обаче бяха достатъчно сериозно предупреждение, за да пресекат въпросите им в зародиш и да ги държат на разстояние. Ставаше нещо сериозно.
— Благодаря, Роджър — каза Боб Ритър в канцеларията си в Ленгли. Той изключи линията и набра вътрешен номер. — Джеймс? Боб е. Готово. — Започвай да натискаш бутоните.
— Благодаря, Джеймс.
Дъч Максуел се завъртя в мекия стол и погледна синия алуминиев панел на стената — част от изтребителя му F6F „Хелкат“. Върху него бяха изрисувани редици червено-бели флагчета, всяко от които изобразяваше една от жертвите на майсторството му. Това бе личната гордост от професията му.
— Свързочник Графтън — извика той.
— Да, сър — появи се един старшина на вратата.
— Изпрати сигнал до адмирал Подулски на „Констелейшън“: „Зелена маслина“.
— Тъй вярно, сър.
— Докарай колата ми и после се обади в Анакостия. След петнадесет минути ще ми трябва хеликоптер.
— Да, адмирале.
Вицеадмирал Уинслоу Холанд Максуел от американския флот стана от бюрото и излезе от кабинета си. Първата му спирка бе в един от кабинетите на военновъздушното крило на сградата.
— Гари, ще ми трябва превозът, за който говорихме.
— Имаш го, Дъч — отвърна генералът, без да задава въпроси.
— Съобщи подробностите в кабинета ми. Аз излизам, но ще се обаждам на всеки час.
— Да, сър.
Колата на Максуел го чакаше на Речния изход. Зад волана стоеше старшина от ВВС.
— Накъде, сър?
— Към Анакостия, старшина. При хеликоптерите.
— Слушам.
Старшината включи на скорост и се отправи към реката. Той разбираше, че става нещо, но не знаеше какво. Старецът стъпваше весело. Приличаше на дъщерята на старшината, когато отива на среща.
Кели отново тренираше в гората както през последните седмици. Бе изпразнил оръжието си с надеждата, че няма да му се наложи да изстреля и един патрон. Основното му оръжие бе автоматът CAR-15. В кобура под мишницата му висеше 9-милиметров автоматичен пистолет със заглушител, но истинското му оръжие бе радиото. Той носеше два апарата, за да е сигурен, храна, вода, карта и резервни батерии. Общо товарът му бе единадесет килограма и половина, без да се брои екипировката, необходима за проникването. Не беше чак толкова много и Кели откри, че може да се движи през гората и по хълмовете, без дори да забелязва допълнителната тежест. Джон се движеше тихо и бързо за човек с неговите габарити. Тишината зависеше от местата, по които стъпва. Трябваше да внимава къде точно поставя крака си, как минава между дървета и храсти и да наблюдава с еднаква бдителност както пътечката, така и местността около себе си.