„Прекаляваш с тренировките каза си той. Сега вече трябва да ги намалиш малко.“ Кели се изправи и заслиза надолу по хълма, подчинил се изцяло на инстинктите си. Морските пехотинци се упражняваха на групички, имитирайки стрелба с оръжието си. Капитан Олби разговаряше с екипажите на четирите хеликоптера. Кели тъкмо приближаваше постройките, когато наблизо се приземи син военноморски хеликоптер и от него слезе адмирал Максуел. По случайност Джон го видя пръв. Той разбра целта на посещението и съобщението, което се готвеха да им предадат още преди адмиралът да бе отворил уста.
— Тръгваме ли?
— Тази вечер — кимна утвърдително Максуел.
Въпреки очакването и ентусиазма Кели почувства обичайното потръпване. Тренировките бяха свършили. Животът му отново заставаше на фронтовата линия. Хората щяха да зависят от него. Трябваше да свърши работата си. „Е — каза си Джон, — поне знам как да го направя.“ Кели остана при хеликоптера, а Максуел се приближи до капитан Олби. Колата на генерал Йънг също пристигна, за да може и той да предаде новината. Пред погледа на Кели бяха разменени приветствия. Олби разбра какво е станало и леко изпъна гръб. Морските пехотинци се събраха. Те реагираха доста спокойно и някак си примирено. В началото разменяха многозначителни погледи, но после започнаха просто решително да кимат. Операцията започваше. Новината бе предадена. Максуел се върна при хеликоптера.
— Предполагам, че искаш своята кратка отпуска.
— Казахте, че ще ми я дадете, сър.
Адмиралът потупа младия мъж пред себе си по рамото и посочи към хеликоптера. Вътре и двамата сложиха чифт слушалки, докато екипажът се справяше с двигателя.
— Кога, сър?
— В полунощ трябва да си тук.
Пилотът от дясната седалка се обърна и погледна към тях. Максуел му направи знак да не тръгва.
— Тъй вярно, сър.
Кели свали слушалките от ушите си, скочи от хеликоптера и се запъти към генерал Йънг.
— Дъч ми каза — посрещна го Йънг с неодобрителен тон. Според него просто не можеше да се постъпва така. — Какво искаш?
— Отивам на яхтата да се преоблека, а после ми трябва кола до Балтимор. Ще се прибера сам.
— Виж, Кларк…
— Генерале, аз помогнах при планирането на тази операция. Ще отида пръв и ще се върна последен.
На Йънг му се прииска да изругае, но не го направи. Вместо това посочи Кели на шофьора си.
След петнадесет минути Джон бе в друг живот. Откакто бе завързал „Спрингър“ на кея за гости в Куантико, светът бе спрял да се върти и Кели се бе върнал във времето. Сега за кратко отново отиваше напред. Един бърз поглед го увери, че от дока наглеждат яхтата му. Джон си дръпна един душ, преоблече се в цивилни дрехи и се върна в колата на генерала.
— В Балтимор, ефрейторе. Всъщност искам да те улесня. Закарай ме на летището. Аз ще хвана такси за останалия път.
— На вашите услуги, сър — отвърна ефрейторът към вече спящия си пътник.
— И каква е тази история, господин Макензи? — попита Хикс.
— Одобриха я — отвърна специалният помощник, докато се занимаваше с някакви книжа. Едни получаваха подписа му, а други заминаваха за архива, от който бъдещите историци щяха да научат името му като това на малка пионка в голямата игра на неговото време.
— Можете ли да ми кажете какво по-точно?
„Защо пък не, по дяволите?“ — помисли си Макензи. Хикс имаше инструктаж по секретност, пък и един урок за това колко важен е шефът му нямаше да навреди. За две минути той разказа по-важните аспекти на ЗЕЛЕН ЧИМШИР.
— Но това е агресия — забеляза с възможно най-спокоен тон Хикс въпреки тръпките по кожата и възела в стомаха му.
— Те сигурно мислят така, но аз — не. Доколкото си спомням, те нападнаха три суверенни страни.
Малко по-настойчиво:
— Но какво ще стане с мирните преговори? Вие сам го казахте.
— Майната им на мирните преговори! По дяволите, Уоли, тук става въпрос за хора с жизненоважни за националната сигурност познания. Освен това — усмихна се гой помогнах идеята да мине пред Хенри.38 — „И ако операцията успее…“
— Но…
Макензи вдигна поглед. Нима това дете все още не разбираше?
— Но какво, Уоли?
— Опасно е.
— Ако все още не знаеш, трябва да ти кажа, че войната наистина е много опасно нещо.
— Сър, аз мога да говоря тук, нали? — наблегна на думите си Хикс.
— Разбира се, че можеш, Уоли. Говори.
— В момента мирните преговори се намират на много деликатен етап…
— Мирните преговори винаги са в деликатен етап. Продължавай — нареди Макензи, който се забавляваше от часа по педагогика. В крайна сметка това хлапе можеше и да научи нещо.