— Вече загубихме прекалено много хора. Убихме един милион техни граждани. И за какво? Какво спечелихме? Спечели ли въобще някой нещо? — Гласът му звучеше почти умолително.
Макензи съвсем не чуваше подобни думи за пръв път и вече се бе уморил да обяснява.
— Ако се опитваш да ме накараш да защитавам начина, по който се набъркахме в тази каша, Уоли, губиш си времето. Още от самото начало всичко си беше авантюра, но тя не е дело на тази администрация, нали? Бяхме избрани, за да измъкнем страната от глупавото положение.
— Да, сър — съгласи се Хикс, както и трябваше да стори. — Точно това искам да кажа и аз. Провеждането на тази операция може само да попречи на намеренията ни. Според мен тя е грешка.
— Добре — отпусна се Макензи и погледна благосклонно съветника си. — Тази гледна точка може… не, ще бъда благороден, тя има определени достойнства. А какво ще кажеш за хората, Уоли?
— Те са рискували и са загубили — отвърна Хикс със студенината, присъща на младостта.
— Отношението ти вероятно има приложение, но разликата между мен и теб е, че аз съм бил там, а ти — не. Ти никога не си обличал униформа, Уоли, и това е срамно. Можеш да научиш нещо.
Хикс съвсем искрено бе изненадан от промяната в темата.
— Не знам какво полезно бих могъл да намеря там, сър. Само ще прекъсна обучението си.
— Животът не е учебник, синко — отвърна Макензи. Той използва обръщението, за да изрази привързаност, но помощникът му го прие като опит за покровителство. — Истинските хора кървят. Истинските хора имат чувства. Истинските хора мечтаят, имат семейства. Те имат истински живот. Това, което можеш да научиш, Уоли, е, че те може и да не приличат на теб, но това не ги прави по-малко истински. И щом работиш в това правителство в името на хората, не можеш да си сляп за подобни неща.
— Да, сър.
Какво друго би могъл да каже? Нямаше начин да спечели спора. По дяволите, наистина трябваше да поговори с някого.
— Джон!
За две седмици не се бе обадил нито веднъж. Тя се бе изплашила, че нещо му се е случило, но сега трябваше да погледне в очите възможността, че може би отново е вършил онова, за което О’Тул не смееше и да си помисли.
— Здравей, Санди — усмихна се Кели.
Отново бе облечен порядъчно — с вратовръзка и син костюм. Облеклото му обаче съвсем очевидно бе дегизировка. Джон бе толкова различен от последния път, че дори и видът му я смущаваше.
— Къде беше? — попита Санди и му махна да влезе вътре. Не искаше съседите да го виждат.
— Трябваше да свърша нещо — отклони въпроса Кели.
— Какво по-точно? — настоя за ясен отговор Санди.
— Уверявам те, че не е нищо незаконно — бе всичко, което получи.
— Сигурен ли си?
Изведнъж двамата попаднаха в много деликатна ситуация. Кели просто стоеше в коридорчето точно до вратата, разкъсван между гнева и вината, и се чудеше защо бе дошъл тук. Защо трябваше да моли адмирал Максуел за тази голяма услуга? Джон наистина не знаеше отговора па въпросите си.
— Джон! — извика Сара и заслиза по стълбите, за да ги спаси от мислите им.
— Здрасти, док — отвърна Кели, доволен от промяната.
— Имаме изненада за теб!
— Каква?
Д-р Роузън слезе при тях. Въпреки усмивката си изглеждаше старомодна както винаги.
— Променил си се.
— Напоследък често се занимавам с физически упражнения — обясни Кели.
— Какво те води насам? — попита Сара.
— Ще заминавам и реших да се отбия, преди да тръгна.
— Къде отиваш?
— Не мога да ти кажа.
Отговорът му сякаш охлади стаята.
— Джон — обади се Санди, — ние знаем.
— Добре — кимна Кели, — предположих, че ще се сетите. Как е тя?
— Оправя се благодарение на теб — отвърна Сара.
— Джон, трябва да поговорим — настоя Санди.
Д-р Роузън отстъпи пред желанието й и се качи обратно по стълбите. Медицинската сестра и бившият пациент влязоха в кухнята.
— Джон, с какво точно се занимаваш?
— Напоследък ли? Не мога да ти кажа, Санди. Съжалявам, но не мога.
— Имам предвид… имам предвид всичко. Какво точно си намислил?
— По-добре да не знаеш, Санди.
— Били и Рик? — каза сестра О’Тул и сложи картите си на масата.
Кели кимна към горния етаж.
— Видя ли какво са направили с нея? Повече няма да вършат такива неща.
— Джон, не можеш да правиш това. Полицията…
— …е корумпирана — завърши Кели. — Организацията им е вербувала полицейски служител, вероятно с висок пост. Именно заради това не мога да се доверя на полицията. Ти също, Санди — каза Кели с възможно най-разумен тон.
— Но има и други, Джон. Има и други, които… — Внезапно Санди вникна в думите му. — Откъде знаеш?