— Ще се видим след две седмици. Поздрави Сара и Дорис от мен.
— Добре. — Тя го изпрати до вратата. — Джон, когато се върнеш, ще спреш да се занимаваш с това.
— Ще си помисля — отвърна той, без да се обръща, защото се страхуваше да я погледне. — Наистина ще помисля.
Кели отвори вратата. Навън беше тъмно и щеше да се наложи да побърза, за да се върне в Куантико навреме. Дишането на Санди се чуваше зад гърба му. Съдбата му бе отнела две жени — едната, загинала при катастрофа, другата, убита. Сега може би в живота му се появяваше трета и той се опитваше да я прогони сам.
— Джон?
Тя отново бе хванала ръката му и Кели трябваше въпреки страха си да се обърне.
— Да, Санди?
— Върни се.
Той докосна лицето й, целуна й ръка и тръгна. Тя го изгледа как се качва във фолксвагена и потегли.
„Дори и сега — помисли си Санди. — Дори и сега се опитва да ме предпази.“
„Достатъчно ли е? Мога ли вече да спра?“ Но какво означаваше „достатъчно“?
— Помисли си добре — каза гласно той. — Какво знаеш, което може да е от полза за другите?
Всъщност знаеше доста. Били му бе доверил голямо количество съществена информация. Наркотиците се обработваха на един от изоставените кораби. Знаеше имената на Хенри и Бърт. Знаеше също, че Хенри ползва услугите на старши офицер от отдел „Наркотици“. Можеше ли полицията въз основа на това да изготви достатъчно солидно обвинение и да ги вкара зад решетките за наркотрафик и убийство? Можеше ли да осъдят Хенри на смърт? И ако отговорът на всичките му въпроси бе „да“, достатъчно ли бе това?
Към съмненията на Санди се прибавяха и въпросите, свързани с морските пехотинци. Какво щяха да си помислят те, ако разберяха, че работят с убиец? Дали щяха да погледнат на него така, или щяха да проявят разбиране и да му влязат в положението?
— Торбичките вонят — бе казал Били. — Вонят на трупове. На онова нещо, с което ги обработват.
„Какво, по дяволите, означава пък това?“ — питаше се Кели, докато за пореден път минаваше през града. Полицейските коли патрулираха. Не можеха да ги карат все корумпирани ченгета, нали?
— Мамка му — извика Кели по посока на движението. — Стегни се, матрос, чака те работа. Истинска работа.
И тук сякаш се криеше отговорът на загадката. ЗЕЛЕН ЧИМШИР беше истинска работа и осъзнаването на този факт проблесна толкова ярко, колкото и светлините на колите насреща му. Ако някой като Санди не разбираше, то можеше да продължиш работата насаме с мислите, гнева и самотата си. Но ако и други хора, хора, които те обичат и знаят точно за какво става въпрос… Когато такива хора те помолят да спреш…
Кое беше правилно? Кое беше грешно? Къде лежеше разделителната линия между тях? На магистралата бе лесно. Пътните работници начертаваха линиите и ти трябваше просто да стоиш в своето платно. Животът обаче бе далеч по-сложен.
След четиридесет минути Кели се намираше на междущатска магистрала 495 — околовръстния път на Вашингтон. Кое бе по-важно, убийството на Хенри или спасяването на останалите жени?
Още четиридесет минути и вече над реката, на път към Вирджиния. Той бе видял Дорис — какво тъпо име — жива, след като онзи път тя бе изглеждала почти толкова мъртва, колкото и Рик. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше мисълта.
ЗЕЛЕН ЧИМШИР не целеше убийството на врагове. Операцията бе за спасяване на хора.
Джон зави на юг по междущатска магистрала 95 и след около четиридесет и пет минути влезе в Куантико. Когато пристигна при макета на лагера, часовникът му показваше единадесет и половина.
— Радвам се, че успя — забеляза кисело Марти Йънг. Той носеше куртка вместо неизменната си маскировъчна униформа.
Кели погледна твърдо в очите на генерала:
— Сър, имах доста тежка нощ. Бъдете човек и не се заяждайте.
Йънг прие забележката като истински мъж, какъвто всъщност бе.
— Господин Кларк, виждам, че сте готов.
— Не аз, сър, онези момчета в ЗЕЛЕН ЧИМШИР са готови.
— Така да бъде.
— Мога ли да оставя колата тук?
— При тези брички ли?
Кели замълча за момент, но бързо взе решение.
— Тя си свърши работата. Изхвърлете я заедно с останалите.
— Хайде, автобусът вече чака под хълма.
Кели прибра личните си вещи и ги прехвърли в колата на генерала. Двамата с Йънг се настаниха на задната седалка. Караше същият ефрейтор.
— Какво мислиш, Кларк?
— Мисля, че имаме доста добри шансове.
— Знаеш ли как ми се иска поне веднъж, един-единствен път, да можем да си кажем със сигурност: „Да, тази операция ще успее.“
— Значи никога не ви се е случвало? — попита Кели.
— Не — призна Йънг, — но продължавам да се надявам.