— Как беше в Англия, Питър?
— Доста добре. В Париж обаче валеше. Трябва да си призная, че Брюксел доста ми хареса, макар да бях там за пръв път — отвърна Хендерсън.
Апартаментите им се намираха само на две пресечки един от друг. Бяха уютни местенца в Джорджтаун, строени през тридесетте години, за да посрещнат наплива от бюрократи в постоянно разрастващото се правителство. Архитектурата им бе много по-издържана в стилно отношение от повечето съвременни сгради. Хикс държеше апартамент с две спални, които компенсираха сравнително малкия хол-трапезария.
— Какво е онова, заради което искаше да ме видиш? — попита помощникът на сенатора, все още невъзстановен от часовата разлика.
— Отново ще нападаме Севера — отвърна помощникът в Белия дом.
— Какво? Хей, та аз се връщам от мирните преговори. Видях с очите си, че нещата се движат. Другата страна токущо се съгласи на големи отстъпки.
— Е, засега можеш да се простиш с тези новини — каза умърлушено Хикс.
На малката масичка пред него лежеше пликче с марихуана и той започна да си свива цигара.
— Трябва да зарежеш тези боклуци, Уоли.
— От тях поне не ме гони махмурлук както от бирата. По дяволите, Питър, какво значение има?
— Значението е проклетият ти инструктаж за секретност! — натърти Хендерсън.
— Инструктаж за секретност. Питър, те просто не се вслушват в думите ти. Можеш да им говориш до утре и те отново няма да те чуят. — Хикс запали и дръпна дълбоко. — Но аз и без това скоро ще напусна. Татко иска да се върна у дома и да поема семейния бизнес. Може би, като направя няколко милиона, хората ще започнат да се вслушват какво говоря.
— Не бива да се отчайваш, Уоли. Трябва време. Да не мислиш, че за една нощ можем да оправим всичко?
— Въобще не си мисля, че можем да оправим нещо. Знаеш ли на какво ми прилича това? На трагедия от Софокъл. Ние правим фаталната си грешка и те също правят тяхната. И когато скапаният deus излезе ех шибаната machina39, deus-ът ще бъде просто гъбовиден облак и всичко ще свърши, Питър. Точно както си го мислехме преди няколко години в Ню Хемпшир.
Хендерсън разбра, че това не е първата цигара на приятеля му за вечерта. Опиянението винаги правеше Хикс меланхоличен.
— Уоли, кажи ми какъв е проблемът.
— Там вероятно има някакъв лагер — започна Хикс, без да вдига глава и без да гледа приятеля си, докато говори.
— Това е лоша новина.
— Мислят си, че там има няколко човека, но това е просто предположение. Знаем само за един. Ами ако си играем с мирните преговори заради един-единствен човек, Питър?
— Разкарай това проклето нещо — отвърна Хендерсън и отпи от бирата си. Той не обичаше дори мириса на марихуаната.
— Не — всмукна отново Уоли.
— Кога започват?
— Не съм сигурен. Роджър не каза точна дата.
— Уоли, трябва да останеш в Белия дом. Необходими са ни хора като теб в системата. Все някога ще ни послушат.
Хикс го погледна.
— И кога, мислиш, ще стане това?
— Ами ако операцията се провали? Ами ако излезе, че ти си прав? Тогава Роджър ще започне да те слуша, а Хенри пък слуша Роджър, нали?
— Да, понякога.
„Каква забележителна възможност“ — помисли си Хендерсън.
Автобусът пътуваше към военновъздушната база „Андрюс“ и минаваше почти по същия път, по който бе дошъл Кели. На пистата стоеше нов С-141, боядисан в бяло и сиво, с включени светлини. Морските пехотинци излязоха от автобуса и откриха, че Максуел и Гриър ги чакат.
— Късмет — пожела Гриър на всеки един.
— Успешен лов — каза им на свой ред Дъч Максуел.
Построен за доста повече хора, отколкото щеше да превозва този път, „Локхийд старлифтър“ бе приспособен за транспортиране на болни и ранени. В главния му салон имаше осемдесет легла, както и стая за санитарите, побираща двадесетина човека. Морските пехотинци щяха да имат достатъчно място за почивка, както и свободни легла за пленниците, които очакваха да освободят. Нощта улесняваше всички и моторите на „Старлифтър“ забръмчаха веднага щом люковете се затвориха.
— За бога, дано успеем — каза Максуел, докато гледаше как самолетът потъва в мрака.
— Вие сте ги подготвяли, адмирале — забеляза Боб Ритър. — Кога започват?
— След три дни, Боб — отвърна Джеймс Гриър. — Освободил ли си календара си за мероприятието?
— За това ли? Можеш да си сигурен.
26.
ПРЕХВЪРЛЯНЕ
Макар и нов, „Старлифтър“ бе отчайващо бавен самолет. Той летеше само с 478 мили в час и първата им спирка, след осем часа и 3350 мили, се оказа военновъздушната база „Елмендорф“ в Аляска. Кели все още не бе престанал да се удивлява, че най-късото разстояние между две точки на Земята е дъга. Това обаче се дължеше на факта, че бе свикнал с плоски карти, а Земята бе сфера. Големият дъгообразен път от Вашингтон до Дананг минаваше над Сибир, а според навигатора им това определено не ги устройваше. Когато пристигнаха в „Елмендорф“, морските пехотинци вече бяха отпочинали и на крак. Те излязоха от самолета, за да погледат снега по близките планини. Само преди няколко часа бяха напуснали място, където горещината и влажността бяха в непрестанна конкуренция за надмощие. Останаха изненадани от размерите на москитите в Аляска. Те бяха така огромни, че няколко от тях без затруднения можеха да отвлекат човек. Повечето от пехотинците използваха възможността да пробягат няколко километра за учудване на персонала на военновъздушната база, който рядко виждаше морски пехотинци. Обслужването на С-141 продължи, както бе предвидено, два часа и петнадесет минути. След презареждането и някои дребни поправки на уредите морските пехотинци с радост се качиха отново на самолета за втората част от пътуването до Якода, Япония. Три часа по-късно Кели влезе в пилотската кабина, отегчен от шума и тясното пространство, в което бе затворен.
39
Deus ех machina (лат.). — Бог от машина. В старогръцката трагедия нещата се разрешавали със спуснат чрез механизъм бог. — Б. пр.