Следваха закуската и сутрешният вестник. Ето го отново, на първа страница както всеки ден. Някаква незначителна битка за безименен хълм преминавал поне дузина пъти от едните ръце в другите. X броя американци и Y броя виетнамци — всичките мъртви. Влиянието на една или друга бомбардировка върху хода на мирните преговори — поредната отегчителна и позната уводна статия. Нови демонстрации. „Хип-хип-хип-ура, не искаме скапаната ви война“. Сякаш подобни тъпашки лозунги означаваха нещо. Хендерсън знаеше, че в известна степен не е прав. Демонстрациите оказваха някакво влияние на политиците и привличаха вниманието на медиите. Определена маса политици също като него желаеше прекратяването на войната, но тя все още не бе станала критична. Ето например неговия сенатор — Робърт Доналдсън — продължаваше да се колебае. Хората го смятаха за разумен и разсъдлив човек, но Хендерсън го намираше нерешителен. Сенаторът винаги сто пъти мереше, преди да отреже, и в крайна сметка се понасяше по течението, сякаш въобще не бе мислил по въпроса. Нещата трябваше да се решават по по-друг начин и Хендерсън вече работеше в тази насока. Той даваше предпазливи съвети, леко насищаше цветовете и внимателно се превръщаше в доверен човек, който щеше да получава информация, предназначена единствено за ушите на сенатора. С тайните бе така. „Човек просто изгаря от желание да ги сподели“ — помисли си Питър и излезе.
Хендерсън ходеше на работа с автобус. Паркирането на Хълма носеше само главоболия, а автобусът услужливо спираше пред самата врата на службата му. Той си намери свободно място в задната част, където можеше спокойно да дочете вестника. След две пресечки Питър почувства, че автобусът спира и някакъв човек сяда до него.
— Как беше в Лондон? — попита непознатият приятелски. Гласът му едва надвишаваше шума от двигателя. Хендерсън го погледна бегло. Не си спомняше да го е срещал преди. Нима бяха толкова ефикасни?
— Срещнах един човек — каза предпазливо Питър.
— Аз имам приятел в Лондон. Казва се Джордж. — В гласа на непознатия нямаше и следа от акцент. Сега, след като бе установил контакта, той спокойно преглеждаше спортната страница на „Вашингтон пост“. — Сенаторите май няма да стигнат до плейофи тази година. Вие как мислите?
— Джордж каза, че има… приятел в града.
Човекът се усмихна на боксовите резултати.
— Казвам се Марвин. Можеш да ме наричаш така.
— Как ще… как ще…
— Какво ще правиш тази вечер? — попита Марвин.
— Нищо особено. Искаш ли да наминеш?
— Не, Питър, така не бива. Знаеш ли един ресторант на име „Албертоз“?
— Да, на авеню „Уискънсин“.
— В седем и половина — каза Марвин и стана.
На следващата спирка непознатият слезе.
Последната част от пътуването започна от военновъздушната база „Якода“. След обичайните два часа и петнадесет минути престой „Старлифтър“ насочи нос нагоре и отново се отправи към небесата. Именно тогава нещата започнаха да придобиват реални измерения за всички. Морските пехотинци съвсем целенасочено се опитваха да откраднат малко сън. Това бе единственият начин да се справят с напрежението, което се увеличаваше в геометрична прогресия с намаляването на разстоянието до целта им. Сега нещата изглеждаха по съвсем различен начин. Вече нямаше тренировки и войниците се опитваха да се нагодят към новата обстановка. Ако се намираха в граждански самолет, където можеха да разговарят, пехотинците вероятно щяха да си разменят шеги и истории за минали операции. Щяха да говорят за семействата, за дома, за бъдещите си планове. Шумът на С-141 обаче им пречеше и те само се усмихваха бодро, без да свалят предпазливите изражения от лицата си. Всеки бе останал насаме с мислите и страховете си, които бе принуден да изтърпи заради шума в главния салон на „Старлифтър“. Поради тази причина повечето от пехотинците се занимаваха с упражнения. Те им помагаха да прогонят стреса и да изморят телата си достатъчно, за да ги сполети забравата на съня. Кели наблюдаваше странната обстановка около себе си, от която бе неразделна част. Той също бе насаме с мислите си — по-объркани и страшни от тези на другите.