„Операцията е спасителна“ — каза си Джон. Цялото приключение бе започнало с опита за спасяване на Пам и грешката, довела неуспеха, бе изцяло негова. После бе убил, за да си върне, като през цялото време се убеждаваше, че го прави заради нейната памет и своята любов. Дали наистина бе така? Какво добро можеше да донесе смъртта? Кели бе измъчвал човешко същество и сега трябваше да си признае, че мъките на Били му бяха донесли удоволствие. Ами ако Санди научеше за това? Какво щеше да си помисли за него? Внезапно отношението й към него стана изключително важно. Санди, която толкова се бе старала да спаси момичето, която се бе грижила за Дорис и я бе запазила, без която простото измъкване на приятелката на Пам от онази бърлога нямаше да означава нищо. Какво щеше да си помисли тази жена, ако разбереше, че Кели е разкъсал тялото на Били клетка по клетка? В крайна сметка той не можеше да унищожи цялото зло на света, нали? Не можеше да спечели войната, в която отново се връщаше. Дори отрядът от морски пехотинци, колкото и опитни да бяха, не можеше да го направи. Те бяха тръгнали за нещо друго. Целта им бе да спасят, защото колкото малко е удоволствието от отнемане на живот, толкова дълбока и всеобхватна е гордостта от спасяването му. Такава бе мисията на Кели сега и такава трябваше да бъде тя и след завръщането му. Организацията на Хенри контролираше още четири момичета. По някакъв начин щеше да ги измъкне от лапите им… Може би щеше да намери и достатъчно доказателства, за да може полицията да се разправи с Хенри. Някак си. Не беше сигурен как точно. Но поне щеше да направи нещо, което паметта му нямаше да се опитва впоследствие да заличи.
Трябваше просто да оцелее в тази операция. „Детинска игра, нали“ — изръмжа на себе си Кели.
„Юначага“ — каза си той, но самочувствието му кънтеше на кухо дори затворено в черепа му. „Мога да го направя. Не ми е за пръв път.“ Странно как мозъкът забравя най-страшните аспекти, докато не стане твърде късно. Може би всичко зависеше от разстоянието. Може би опасностите изглеждаха по-безобидни от другия край на света, но когато ги доближиш, нещата се променят…
— Идва най-трудното, господин Кларк — каза високо Ървин и приседна до него. Току-що бе направил стоте си лицеви опори.
— Нали? — отвърна също така високо Джон.
— Трябва да запомниш едно нещо, приятелю. Става въпрос за онази нощ, когато се промъкна зад гърба ми с гумения си нож — усмихна се Ървин. — Аз съм дяволски добър.
— Те сигурно няма да ме очакват. Особено пък на собствена територия — забеляза след кратко мълчание Кели.
— Вероятно си прав. Във всеки случай няма да са така нащрек, както аз бях през оная нощ. По дяволите, та ние знаехме, че се промъкваш към нас. Обикновените войници не са като нас. Те си мислят как вечер ще легнат при жена си, как ще му ударят по едно на вечеря и тъй нататък. Не са като нас, братче.
— Наистина не са — съгласи се Кели и после се ухили. — Не са толкова тъпи.
Ървин го удари по рамото.
— Умееш да се шегуваш, Кларк.
Старши сержантът се изправи и се приближи да окуражи следващия. Това бе неговият метод на работа.
„Благодаря, сержант“ — помисли си Кели, облегна се назад и се опита да заспи.
Ресторант „Албертоз“ все още не бе достигнал върха на славата си. Малко италианско заведение, посещавано предимно от семейства, той предлагаше чудесна шунка. В интерес на истината цялото меню бе добро и собствениците търпеливо чакаха кулинарния критик на „Пост“ да се отбие при тях и да донесе благоденствието със себе си. Дотогава щяха да продължат да разчитат на близкия джорджтаунски университет и на кварталната клиентела, без която никой ресторант не може да оцелее. Единственият недостатък бе музиката — протяжна италианска оперна музика, която се процеждаше през тонколоните. Семейството, държащо ресторанта, трябваше сериозно да се замисли по въпроса.
Хендерсън си избра едно сепаре в задната част. Келнерът — вероятно нелегално пребиваващ мексиканец, който комично се опитваше да представи акцента си за италиански — запали свещта на масата и отиде да донесе джина с тоник, поръчан от новия клиент.
Марвин пристигна след няколко минути. Бе облечен с ежедневни дрехи и носеше вечерния вестник, който остави на масата. Той бе на възрастта на Питър и въобще не се поддаваше на описание. Нито нисък, нито висок, нито слаб, нито дебел, със средно дълга кестенява коса и очила, които можеха да са с обикновени стъкла, но можеха и да не са. Носеше синя риза с къс ръкав без вратовръзка и приличаше на посетител от квартала, комуто е омръзнало да вечеря сам.