— Сенаторите отново падат — каза Марвин, когато келнерът пристигна с поръчката на Хендерсън. — За мен червено вино — обърна се той към мексиканеца.
— Si — каза келнерът и се отдалечи.
„Марвин сигурно е от нелегалните“ — помисли си Питър, докато оглеждаше преценяващо човека срещу себе си. Като помощник на член на сенатската комисия по разузнаването Хендерсън бе преминал инструктаж при сериозно изглеждащи представители на разузнавателния отдел във ФБР. „Легалните“ агенти се ползваха с дипломатически имунитет и при залавяне можеха само да ги обявят за персона нон грата и да ги изпратят у дома. Това, от една страна, бе добре за тях, тъй като американското правителство не можеше да им навреди сериозно. От друга обаче, проследяването им бе далеч по-лесно, защото жилищата и автомобилите им бяха добре известни. „Нелегалните“ съветски агенти пристигаха в страната с фалшиви документи и при залавяне отиваха да гният по федералните затвори в очакване на следващата междуправителствена размяна. Очакването можеше да продължи години. Това обясняваше перфектния английски на Марвин. Всяка негова грешка неминуемо водеше след себе си сериозни последици, което пък правеше свободното му и непринудено държание още по-забележително.
— Май сте бейзболен запалянко?
— Научих играта преди доста години. Бях доста добър, но така и не усвоих тънкостите — усмихна се събеседникът на Хендерсън.
Питър също отвърна с усмивка. Той бе виждал снимки на онова интересно малко градче край Москва, в което Марвин бе научил занаята си.
— Как ще работим?
— Харесвате ми. Така, да говорим по същество. Няма да контактуваме много често, предполагам, се досещате защо.
Нова усмивка.
— Да, разправят, че зимите в Лийвънуърт са истинско мъчение.
— Съвсем не е смешно, Питър — забеляза офицерът от КГБ. — Работата ни е изключително сериозна. — „За бога, дано отново не са ми пратили някой каубой“ — помисли си Марвин.
— Знам, извинете — каза Хендерсън. — Все още съм нов в занаята.
— Първо трябва да уточним начина, по който ще се свързваш с мен. На предните прозорци на апартамента ти има завеси. Когато са изцяло спуснати или изцяло дръпнати, значи няма нищо за мен. Когато искаш да се свържем, ги остави наполовина спуснати. Ще проверявам два пъти седмично, във вторник и петък сутрин, да кажем, около девет. Става ли?
— Да, Марвин.
— За начало, Питър, ще използваме прост метод за предаване на сведения. Ще паркирам колата си на улица в близост до апартамента ти. Тя е тъмносин плимут „Сатълайт“ с регистрационен номер HVR-309. Повтори го и не го записвай никъде.
— HVR-309.
— Ще слагаш съобщенията си в това. — Той подаде нещо под масата. — Не го приближавай до часовника си, защото вътре има силен магнит. Когато минаваш покрай колата ми, се наведи, сякаш си изпуснал нещо, или пък вдигни крак на бронята да си завържеш обувките. Просто долепи контейнера до вътрешната страна на калника. Магнитът ще го задържи.
Процедурата се стори доста сложна на Хендерсън, въпреки че всичко чуто му се струваше като детска игра на стражари и апаши. Методът бе подходящ за лятото, но през зимата трябваше да се измисли нещо друго. Менюто пристигна и двамата си поръчаха шунка.
— Имам нещо, което може да ви заинтересува още сега — каза Хендерсън на офицера от КГБ. „Трябва да им покажа, че съм доста интересен.“
Марвин, чието истинско име бе Иван Алексеевич Егоров, имаше сериозна работа и всичко останало, необходимо за едно добро алиби. Нает от застрахователната компания „Етна“, той бе преминал през школата за обучение „Фармингтън авеню“ в Хартфорд, Кънектикът, преди отново да се върне във вашингтонския офис. Работата му бе да преценява какви са рисковете от евентуално застраховане на даден клиент. Подбран главно поради възможностите за постоянно движение — Марвин разполагаше с хубава служебна кола, — постът предлагаше отличната възможност за често посещение в различни държавни канцеларии, чиито служители не винаги бяха достатъчно предпазливи, за да прибират документите от бюрата си. Непосредственият началник на Иван Алексеевич бе много доволен от работата му. Новият служител изпълняваше точно всички указания и прецизно водеше документацията. Той вече бе отклонил едно предложение за повишение и преместване в Детройт („Съжалявам, шефе, но просто прекалено много харесвам Вашингтон“), което, разбира се, съвсем не притесняваше началника му. Човек с качествата на Марвин, получаващ толкова ниска заплата, просто вдигаше реномето на неговия офис. За Марвин пък службата означаваше, че е в движение четири от петте работни дни и може да се среща с хора където и когато пожелае. Освен това можеше да ползва служебна кола — „Етна“ плащаше бензина и сервиза. С една дума, ако Иван Алексеевич вярваше в Бога, той с пълно право би могъл да си помисли, че е попаднал в рая. Искрената любов към бейзбола пък често го водеше на стадион „Робърт Ф. Кенеди“, който нямаше равен на себе си за конспиративни срещи. Дори оперативните справочници на КГБ не описваха по-удобно място. В крайна сметка капитан Егоров се изкачваше нагоре по стълбицата на успеха, бе доволен от прикритието си и служеше вярно на родината. На всичко отгоре бе пристигнал в Америка точно навреме, за да хване сексуалната революция. Единственото, което му липсваше, бе водката — американците я правеха доста лошо.