„Дали наистина заслужава интерес?“ — питаше се Марвин вече в апартамента си. Струваше му се доста забавно да научи за строго секретна руска разузнавателна операция от един американец. Пред него се откриваше шанс да уязви главния противник на родината си чрез предатели — разбира се, ако хората в Москва успееха да се задвижат достатъчно бързо. Освен това щеше да уведоми началниците за ходовете на онези недоносчета от съветската противовъздушна отбрана. Последната информация без съмнение имаше огромно значение за отбраната на Съветския съюз. Шефовете му вероятно щяха да се опитат да вземат операцията в свои ръце. Човек не можеше да вярва на пилотите за толкова важни неща като националната сигурност. Марвин бе убеден, че разпитите във Виетнам се водят от офицер от командването на ПВО. Той написа докладите си, снима ги и разпредели филма в малки касетки. Първата му работа на следващата сутрин бе посещение при местен клиент. Оттам щеше да отиде да закуси в „Хауърд Джонсънс“, където щеше да предаде доклада. След два-три дни филмът щеше да бъде в Москва, най-вероятно изпратен с дипломатическа поща.
Капитан Егоров приключи вечерната си работа точно навреме, за да хване последната част от мача на „Сенаторите“. Въпреки добрата игра на Франк Хауърд те отново загубиха, този път от Кливланд с 3:5. „Нима не е забележително?“ — помисли си Марвин, докато отпиваше от бирата си. Хендерсън сам по себе си бе цяла находка, а освен това никой не си бе направил труда да му каже — вероятно дори не знаеха, — че има собствен източник в департамента по националната сигурност на Белия дом. Страхотно!
Въпреки стреса от мисията облекчението от кацането на С-141 в Дананг бе голямо. Морските пехотинци бяха прекарали цели двадесет и три часа в шумен и изморителен полет, който им бе омръзнал до смърт. Реалността обаче бързо ги отрезви. Още не бяха отворили багажното отделение, когато миризмата ги удари в носа. Всички ветерани веднага безпогрешно познаха на какво им мирише — на Виетнам. Тук съдържанието на всички гърнета и походни тоалетни се изливаше в бидони и се гореше с нафта.
— Мирише на дома! — провикна се шеговито един от морските пехотинци и предизвика откъслечно полуизненадано ръмжене.
— Опаковайте багажа! — извика Ървин, щом шумът от двигателите замря.
Работата им отне малко време, въпреки че реакциите на войниците бяха забавени от умората и схванатите мускули. Мнозина разклащаха глави, за да прогонят световъртежа, предизвикан от тапите за уши. Морските пехотинци се запрозяваха и запротягаха — типична реакция, която всеки психолог би окачествил като проява на безпокойство.
Когато пехотинците слязоха, членовете на екипажа отидоха в главния салон на самолета. Капитан Олби се приближи да им благодари за пътуването, което бе преминало гладко въпреки продължителността си. Сега екипажът на С-141 щеше да се отдаде на заслужена почивка след маратонския полет. Членовете му все още не знаеха, че вероятно ще останат в района до завръщането на пехотинците обратно. Вероятно междувременно щяха да извършат няколко товарни полета до базата „Кларк“ и обратно. След като изпълни задължението си, Олби слезе от самолета и поведе хората си. Два камиона отведоха морските пехотинци на две различни места във военновъздушната база. Очакваха ги два военноморски самолета С-2A „Грейхаунд“. С откъслечни стонове пехотинците заеха места за следващата част от пътуването си — едночасов полет до самолетоносача „Констелейшън“. Оттам с помощта на два хеликоптера СН-46 „Сий найтс“ се прехвърлиха на кораба „Огдън“. Най-сетне, напълно объркани и изтощени, войниците бяха отведени в големи спални помещения. Кели ги изгледа как се тръшкат по леглата и се зачуди какво ли му предстои.