Питсбърг е разположен върху стръмни хълмове. Дорис ги упъти да вървят по течението на река Мононгела, докато стигнат търсената улица. Докато Санди оглеждаше номерата на къщите, момичето внезапно се напрегна. Ето я. Сара спря червения буик и всички въздъхнаха дълбоко.
— Добре ли си? — обърна се тя към Дорис и получи изплашено кимване в отговор.
— Ето го баща ти, скъпа. Той те обича.
След миг Сара видя, че Реймънд Браун е съвсем обикновен човек. Сигурно бе чакал зад вратата с часове. Той също бе нервен и докато слизаше по напуканите бетонни стъпала, ръката му, държаща се за парапета, трепереше. Той отвори вратата на колата и със странна галантност помогна на Санди да излезе. После посегна вътре и макар да се опитваше да бъде твърд и храбър, щом пръстите му докоснаха Дорис, баща й избухна в сълзи. Дъщерята излезе, залитайки, от колата и Реймънд Браун я хвана и я притисна към гърдите си.
— О, татко!
Санди О’Тул се извърна не толкова защото бе развълнувана, а защото искаше баща и дъщеря да изживеят вълненията си насаме. Погледите, които си размениха с д-р Роузън, бяха кулминация на професионална гордост. Двете прехапаха устни и се вгледаха в навлажнените си очи.
— Да влизаме вътре, миличка — каза Рей Браун и поведе малкото си момиче нагоре по стълбите. Той искаше да я има в къщата си, да я защитава. Другите две жени ги последваха, без да чакат изрична покана.
Дневната бе учудващо сумрачна. Тъй като работеше през нощта и спеше през деня, Браун бе обзавел дома си с тъмни завеси, които този ден бе забравил да вдигне. Подът бе застлан със стари килими, а многобройните мебели бяха в стил четиридесетте години. Навсякъде бяха окачени снимки. Починала съпруга. Мъртъв син. Загубена дъщеря — нейните фотографии бяха четири. В тъмната сигурност на къщата бащата отново прегърна дъщеря си.
— Скъпа — каза той думите, които бе репетирал дни наред. — Онова, което ти наговорих… Сбърках. Излязох ужасен глупак!
— Няма нищо, татко. Благодаря ти, че… че ми позволи да си дойда…
— Дор, ти все още си малкото ми момиче.
Нямаше нужда от повече думи. Прегръдката продължи около минута и после момичето най-сетне се засмя.
— Извинявай, но трябва да те оставя за малко.
— Банята е на същото място — каза баща й и избърса сълзите си.
Дорис се отдалечи и се заизкачва по стълбите. Реймънд Браун се обърна към гостите си.
— Аз, ъъ, вече приготвих обяда. — Последва неловко мълчание. Сега не бе момент за изискани обноски и добре премерени думи. — Не знам какво трябва да кажа.
— Няма нищо. — Сара пусна в действие успокоителната си служебна усмивка, която казваше, че всичко е наред, макар и да не бе съвсем така. — Трябва обаче да поговорим. Между другото това е Санди О’Тул. Санди е медицинска сестра и в интерес на истината има по-големи заслуги от мен за оздравяването на дъщеря ви.
— Здравейте — усмихна се Санди и се ръкува с бащата на Дорис.
— Дъщеря ви все още се нуждае от огромна подкрепа, господин Браун — каза д-р Роузън. — Тя е преживяла ужасни неща. Наистина искам да поговорим, може ли?
— Да, госпожо. Моля, седнете. С какво мога да ви помогна? — попита настойчиво той.
— Уредих преглед на дъщеря ви с един лекар в питсбъргския медицински колеж. Казва се Мишел Брайънт. Тя е психиатър…
— Искате да кажете, че Дорис е… болна?
Сара поклати глава.
— Не, всъщност не е болна, но наистина е преживяла ужасни неща и подходящите медицински грижи ще й помогнат да се възстанови далеч по-бързо. Разбирате ли ме?
— Докторе, ще направя всичко, което ми кажете. Компанията, в която работя, се е погрижила за пълната ми медицинска застраховка.
— Не се тревожете за това. Мишел ще пристъпи към работата като към професионална услуга. Трябва обаче да отидете с Дорис. Изключително важно е да разберете, че дъщеря ви е преживяла наистина ужасяващи неща. Ужасяващи. Тя ще се оправи, състоянието й ще се подобри, но вие също трябва да помогнете. Мишел ще ви обясни всичко по-добре от мен. Искам просто да ви кажа, господин Браун, че каквито и страхотии да чуете, моля ви…