— Снощи проведоха разговор на руски.
— Ето това е индикаторът, който ни трябва! — обади се веднага адмиралът. Имаше само една причина, която можеше да задържа руснак в лагера. — Надявам се да заловим това копеле!
— Сър, ако е там, ще го имаме — обеща с усмивка Олби.
Настроението отново се бе променило. Отпочинали и в близост до целта, всички бяха прогонили абстрактния страх и се съсредоточаваха над непосредствената задача. Увереността отново личеше в хората. Тя, разбира се, бе подплатена с предпазливост и загриженост, но пехотинците и шефовете им бяха подготвени за задачата. Сега мислеха само за успеха.
Последният набор снимки бе направен от RA-5 „Виджилант“, който бе профучал над три ракетни установки, за да скрие истинската си цел — малко и потайно място. Кели вдигна увеличените фотографии.
— По кулите все още се виждат пазачи.
— Охраняват нещо — съгласи се Олби.
— Не виждам промени — продължи Джон. — Само една кола. Няма камиони… Около лагера също не се вижда нещо необичайно. Господа, обстановката ми изглежда напълно нормална.
— „Констелейшън“ ще стои на позиция на петдесет мили от брега. Медиците пристигат днес. Командният екип идва утре, а на следващия ден… — Франкс погледна през масата.
— Аз отплувам — довърши Кели.
Касетката с непромития филм стоеше в сейфа на служител на КГБ в станция Вашингтон. Тя на свой ред бе част от съветското посолство и се намираше на няколко пресечки от Белия дом. Къщата, принадлежала някога на Джордж Мортимър Пулман — и откупена от правителството на Николай II, — приютяваше втория асансьор, построен във Вашингтон, и най-голямата шпионска централа в града. Огромният обем информация, доставян от над сто опитни оперативни офицери, просто не можеше да бъде обработван изцяло на място. Капитан Егоров бе достатъчно нископоставен в йерархията и служителят в станцията не бе сметнал за нужно лично да прегледа сведенията му. Той най-сетне постави касетката с филма в голям плик, запечата го с восък и го пусна в голямата торба на дипломатическия куриер. Той на свой ред зае първокласното си място в полета на „Еър Франс“ за Париж. При пристигането си на летище „Орли“ след осем часа куриерът хвана самолета на „Аерофлот“ за Москва. Новият тричасов полет премина в приятен разговор със служител от отдела по сигурността в КГБ, който бе официален ескорт на дипломатическия куриер през тази част от пътуването. Куриерът се бе научил да съчетава полезното с приятното и по време на пътуванията си на Запад той често се връщаше натоварен с вносни стоки. Този път изборът му бе паднал върху чорапогащи, два чифта от които бяха продадени на придружаващия го служител от КГБ.
При пристигането си в Москва и след обичайната митническа проверка дипломатическият куриер се качи на чакащата го кола. Първата спирка не бе външното министерство, а главната квартира на КГБ на площад „Дзерджински“ 2. Повече от половината дипломатическа поща бе оставена именно там. Чорапогащите също намериха голяма част от новите си притежатели в сградата. След още два часа куриерът вече бе купил бутилка водка и се бе прибрал в апартамента си за заслужена почивка.
Касетката с филма завърши пътешествието си върху бюрото на майор от КГБ. Етикетът му каза кой оперативен офицер е изпратил материала. Майорът попълни една бланка и се обади на секретарката си да занесе филма във фотолабораторията за промиване. Макар и голяма, лабораторията бе претрупана с работа и секретарката уведоми шефа си, че ще трябва да почака ден или два за резултатите. Майорът кимна. Макар и обещаващ, Егоров бе все още нов оперативен офицер. Той наистина имаше връзка с интересен агент, но в централата на КГБ не очакваха КАСИЙ в скоро време да съобщи нещо наистина важно.
След първото си посещение в медицинския факултет на питсбъргския университет и срещата с д-р Брайънт Реймънд Браун полагаше всички усилия да не се разтрепери от гняв. Всъщност първият сеанс бе преминал доста добре. Дорис бе разказала по-голямата част от преживяното през последните три години с треперещ глас. Баща й и за миг не бе изпуснал ръката на дъщеря си, за да я подкрепя както физически, така и морално. Всъщност Реймънд Браун обвиняваше единствено себе си за всичко преживяно от детето му. Само ако през онази така далечна петъчна вечер бе успял да сдържи гнева си… но не бе. Злото бе сторено. Нищо не можеше да се промени. Тогава Реймънд Браун бе съвсем различен човек. Сега бе по-стар, по-мъдър и това му помогна да сдържи гнева си по пътя за колата. Трябваше да мисли за бъдещето, а не за миналото. Лекарката му го бе заявила недвусмислено и той бе решен да следва точно всички указания.