— И как тогава ви се е изплъзнала?
— Не ни се е изплъзнала, ясно ли е?
Ореза не бе наясно с кого разговаря и какъв е рангът на този човек, но той не би изтърпял подобна забележка дори от офицер. Да оставим настрана, че един истински офицер нямаше да се държи така. Той щеше да го изслуша и да го разбере. Старшината си пое дълбоко дъх и за сетен път си пожела да може да разговаря с истински офицер. Цивилните обикновено слушаха офицерите, което красноречиво говореше за умствените им способности.
— Вижте, сър, вие ми казахте да не се набиваме на очи и ние го сторихме. Аз ви предупредих, че шумът от бурята ще ни попречи да го хванем, и се оказах прав. Старите радари, с които разполагаме, не струват и пукната пара в лошо време. Не и когато преследваме някаква си скапана платноходка.
— Това вече го чух.
„Ще продължа да го повтарям, докато не го разбереш“ — въздържа се да забележи Ореза, защото улови предупредителния поглед на господин Инглиш. Португалеца въздъхна дълбоко и се вторачи в картата.
— И къде мислиш, че се намира?
— По дяволите, заливът не е чак толкова голям. Имате да огледате само две крайбрежни линии. Повечето от къщите обаче разполагат със собствени докове. Да не говорим за малките рекички. Ако бях на негово място, щях да избера една от тях. Там мога да се скрия по-добре, отколкото в док, нали така?
— Значи мислиш, че сме го изпуснали? — запита мрачно цивилният.
— Искаш ли да се обзаложим? — предложи Ореза.
— От цели три месеца работя по този случай!
— Съчувствам ви. — Старшината замълча за момент. — Според мен нашият човек по-скоро е тръгнал на изток, отколкото на запад. В крайна сметка по-лесно е да бягаш по посока на вятъра, а не срещу него. Това добре. Проблемът е, че малката лодка лесно може да се изтегли от водата и да се качи на ремарке. Нищо не му пречи вече да е в Масачузетс.
Цивилният вдигна поглед от картата.
— Благодаря за успокоението!
— Нима предпочитате да ви лъжа, сър?
— Три месеца!
Инглиш и Ореза си помислиха, че цивилният просто не може да се откаже. Човек трябваше да се научи да го прави. Понякога морето ти отнема нещо и ти го преобръщаш, за да си го върнеш. В повечето случаи тактиката успява, но, разбира се, не винаги. Именно тогава трябва да се примириш с победата на морето. Както офицерът, така и старшината не обичаха подобен развой, но бяха безсилни да го променят.
— Може би ще успеете да извикате на помощ някой хеликоптер. Във военноморската база на река Пакс сигурно ще ви влязат в положението — забеляза Инглиш. Освен това така цивилният щеше да се разкара от станцията заедно с неприятностите, които причиняваше на бреговата охрана.
— Гледате да се отървете от мен, а? — попита цивилният и се усмихна накриво.
— Какво казвате, сър? — обади се невинно Инглиш. „Жалко — помисли си той, — че този не е кръгъл глупак.“
Кели завърза яхтата обратно на кея си едва след седем часа. Докато той покриваше различните табла и инструменти и подготвяше „Спрингър“ за нощта. Сам се запъти да занесе лекарствата. Завръщането от Соломонс бе преминало спокойно. Сам Роузън умееше да обяснява, а Кели знаеше какво да пита. Джон бе научил всичко, което го интересува, още на отиване и по време на обратния път се отдаде на мислите си и на въпроса какво да прави и как да постъпи сега. Отговорът не беше никак лесен, пък и работата по яхтата не му помагаше да го намери по-бързо. Кели се забави повече от обичайното, за да провери въжетата както на своята, така и на яхтата на Роузън.
Локхийд DC-130E „Херкулес“ летеше плавно и сигурно високо над облаците. Самолетът вече имаше зад себе си две хиляди триста петдесет и четири часа безавариен полет от излизането си от заводите „Локхийд“ в Мариета, Джорджия, преди няколко години. Времето бе прекрасно за полети. В широката предна кабина четиричленният екипаж гледаше прозрачния въздух, без да забравя наблюдението на уредите. Четирите турбини на двигателите издаваха обичайното си монотонно и успокоително бръмчене. Вибрациите се предаваха на високите удобни седалки и образуваха постоянни кръгчета в пластмасовите чашки с кафе. С една дума, в самолета цареше напълно нормална атмосфера. Но ако човек погледнеше металния корпус отвън, веднага щеше да промени мнението си. Самолетът принадлежеше на деветдесет и девета стратегическа разузнавателна ескадрила.
На всяко от крилата на херкулеса до двигателите висеше по един допълнителен малък самолет. И двата бяха модел 147SC. Проектирани да служат като високоскоростни мишени за обучение под името „Файъбий II“, сега те носеха названието „Бъфало Хънтър“. В задната част на DC-130E имаше още един екипаж, който подготвяше двата миниатюрни самолета за излитане. Те вече бяха програмирани да извършат строго секретна мисия. Екипажът си нямаше и представа от нея и така трябваше да бъде. Задачата бе просто да „инструктират“ самолета какво да направи и кога. Главният механик — тридесет и една годишен сержант — работеше над един от двата самолета с кодово название „Коди-193“. Малката шпионка до него му позволяваше да следи обекта визуално и той го правеше, макар и да нямаше нужда. Сержантът обичаше тази техника, както само дете може да обича някоя от играчките си. Той работеше по програмата на миниатюрните самолети вече десет години, а „Коди-193“ щеше да излети под негово ръководство за шестдесет и втори път. Постижението бе своеобразен рекорд.