— Добре дошли на борда — поздрави го капитан Силвио Естевес в очакване на първата си водолазна мисия. Всъщност това бе и първата му командирска година и той все още не бе много опитен.
— Благодаря. На какво разстояние от брега се намираме?
— След шест часа ще можете да огледате всичко през перископа. Кафе? Храна?
— Можете ли да ми предложите легло?
— В каютата на помощника ми има свободна койка. Ще се погрижа да не ви безпокоят.
Така Кели бе настанен по-добре от служителите на Агенцията за национална сигурност, които се намираха на борда.
Джон се отправи към последната си истинска почивка в предстоящите три дни — ако нещата преминеха според плана, разбира се. Преди подводницата да се потопи обратно в черните води на Южнокитайско море, той вече спеше.
— Интересно — каза майорът.
Той остави превода на бюрото на прекия си началник, който също бе майор, но с големи изгледи скоро да бъде произведен в чин подполковник.
— Чувал съм за мястото. ГРУ провежда операцията там или поне се опитва. Нашите братски социалистически съюзници не са от най-услужливите. Значи американците най-после са разбрали за лагера, а?
— Прочетете го до края, Юрий Петрович — предложи подчиненият му.
— Вярно! — Той вдигна поглед. — Кой е този КАСИЙ?
Юрий и преди бе виждал името, поставено под огромни количества маловажна информация, идваща главно от американската левица.
— Глазов съвсем скоро го е вербувал окончателно.
Майорът обясни какво точно се бе случило.
— В такъв случай той трябва да знае. Учуден съм, че Георгий Борисович не се занимава със случая лично.
— Сега вече ще се занимае.
Знаеха, че ще се случи нещо лошо. Северновиетнамците бяха осеяли целия си бряг с радари. Главната им задача бе да предупреждават за ударите от страна на американски самолетоносачи, плаващи към станция „Янки“. Виетнамците наричаха мястото другояче. Радарите често биваха заглушавани, но никога толкова зле. Този път смущението бе изключително мощно и екранът руско производство се покри с гъста бяла пелена. Операторите се наведоха напред и впиха напрегнато очи в търсене на по-светли точки, които да показват присъствието на кораб сред всичките тези смущения.
— Кораб! — извика някакъв глас в оперативния център. — Кораб на хоризонта.
Това бе още един от случаите, в които човешкото око се справяше по-успешно от радара.
„Какво съм виновен, че са сложили оръдията и радарите си по върховете на хълмовете?“ — запита се главният артилерист. Той се намираше в „Първи пост“ — предната кула за насочване на огъня, която придаваше елегантност на корабния силует. Гледаше през окулярите на най-доброто американско оптическо оборудване, конструирано още през тридесетте години. Ръцете му въртяха малкото колелце за настройка, което действаше също като фокусиращия механизъм на фотоапарат и изясняваше образа. Артилеристът се опитваше да фокусира радарната антена, която в момента не бе покрита с камуфлажни мрежи и представляваше чудесна мишена.
— Данни!
Другият артилерист, който стоеше до него, включи микрофона си и издиктува цифрите от скалата.
— Обсег едно-пет-две-пет-нула.
В централната артилерийска рубка, намираща се на сто метра под „Първи пост“, компютърът прие информацията и я подаде към осемте оръдия на кръстосвача. Следващите действия бяха прости. Заредените вече оръдия извъртяха кулите си така, че да заемат нужния ъгъл, изчислен още преди едно поколение от млади жени — сега вече баби — посредством механични калкулатори. Скоростта и курсът на кръстосвача бяха подадени към компютъра и тъй като стреляха по статична цел, на екрана бе изобразен съответният подвижен вектор.
— Огън! — нареди главният артилерист.
Един млад моряк изпълни заповедта и „Нюпорт нюз“ се разтресе от първия залп за деня.
— Добре, по азимут сме по-близо с… триста… — каза тихо артилеристът, докато гледаше фонтаните от пръст на хълма.
— Триста нагоре! — предаде свързочникът и следващият залп отекна след петнадесет секунди.
Той не знаеше, че първият залп бе разрушил командния бункер на радарния комплекс. Снарядите вече пореха въздуха.