След два часа в реката Джон започна да си повтаря, че трябва да се концентрира, но откри, че не може да съсредоточи вниманието си само върху едно или дори върху две неща. Макар и да се чувстваше сравнително добре, той напълно съзнаваше факта, че всяко човешко същество в радиус от пет километра от все сърце желае смъртта му. Хората, които живееха наоколо, познаваха местността, реката и звуците й. Страната им бе във война, което означаваше опасности и врагове. Кели си нямаше и представа дали правителството тук дава награда за жив или мъртъв американец, но идеята съвсем не му се струваше невероятна. Перспективата за награда стимулираше хората. Още повече, ако наградата се даваше за патриотизъм. Кели се зачуди как въобще се е стигнало до това. Не че имаше някакво значение. Хората в тази страна му бяха врагове и в скоро време нищо не можеше да промени факта. Със сигурност не и през следващите три дни — най-далечното бъдеще, за което Джон смееше да мисли. Дори и след тях да имаше нещо друго, той трябваше да се преструва, че то просто не съществува.
Следващото му планирано спиране бе на един подковообразен речен завой. Кели намали скоростта на шейната и внимателно вдигна глава. От северния бряг се носеше шум. Вероятно източникът му бе на около триста метра от него. Шумът се разнасяше над водата. Мъжки гласове говореха на език, който винаги бе изглеждал поетичен за Кели. Освен когато в него се примесваха гневни нотки — тогава ставаше отвратителен. Също като хората, които го говореха. Кели послуша около десетина секунди и отново смъкна шейната под водата. Загледан в компаса, той видя как курсът се променя, докато преминаваше плавния завой. Каква странна интимност, макар продължила само няколко секунди. За какво ли говореха? За политика? Не, това бе отегчителна тема в комунистическите страни. За земеделие? За войната? Вероятно, защото гласовете бяха приглушени. „Америка убива достатъчно много от младежите на тази страна, за да ни мразят жителите й“ — помисли си Кели. Загубата на син тук едва ли бе по-различна, отколкото в неговата страна. Може би говореха гордо за изгубеното си в боевете момче — изгоряло в напалм, разкъсано от картечница, изпепелено от бомба. Историите бързо се разчуваха, дори и да не бяха истински. Но това нямаше толкова голямо значение. Във всеки случай ставаше въпрос за дете, което някога е било малко и е пристъпвало несигурно с протегнати ръчички към баща си. Но някои от същите деца бяха израснали, за да се присъединят към ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ. За тяхната смърт Кели не съжаляваше. Разговорът, който бе дочул, звучеше човешки, макар и Джон да не разбираше езика. И тогава дойде естественият въпрос. С какво толкова бяха по-различни?
„Различни са, глупако! Нека политиците решават защо.“ Подобни въпроси отвличаха вниманието на Кели от факта, че нагоре по реката имаше двадесет мъже като него. Той изруга наум и отново се съсредоточи над управлението на шейната.
Малко неща бяха в състояние да откъснат пастор Чарлз Майър от подготвянето на съботната проповед. Тя бе най-важната част от професията му. Чрез нея хората трябваше ясно и точно да доловят Божието послание, защото виждаха свещеника си само веднъж седмично. Ако пасторът искаше усилията му наистина да имат ефект, то именно съботната проповед бе призвана да заздрави вярата в паството му. Майър бе свещеник от тридесет години — през целия си живот като възрастен — и присъщото му красноречие бе шлифовано до блясък. Той можеше да отвори Писанието напосоки, да избере произволен пасаж и да го превърне в морална поука за хората срещу себе си. Преподобният Майър не бе строг човек. Посланията, които изпращаше към вярващите, бяха главно за милосърдие и любов. Той често се усмихваше и шегуваше и макар по необходимост проповедите му да бяха сериозни — все пак спасението бе една от най-сериозните човешки цели, — пасторът смяташе, че задачата му е да разкрие истинската Божия същност. Любов. Милосърдие. Благотворителност. Спасение. „Целият ми живот — мислеше си Майър — е насочен към това да помагам на хората да се завърнат у дома, след като са им простили. Да прегърнат ближния си въпреки несъгласията.“ Тази задача бе толкова важна, че заради нея си струваше дори да се откъсне от съботната проповед.