На половината на пътя към върха Джон за пръв път забеляза лагера. Той представляваше голо пространство в средата на джунглата. Не можеше да се прецени дали преди това на мястото е имало поляна, или пък дърветата са били изсечени. Едно разклонение на крайречния път заобикаляше хълма от другата страна и водеше към лагера. Откъм една от вишките проблесна огънче — без съмнение от цигара. Защо хората забравяха толкова прости неща? Очите се приспособяваха към мрака с часове, но една малка светлинка можеше да развали ефекта за секунда. Кели извърна поглед и продължи изкачването си. Той внимателно заобикаляше храстите и търсеше празни пространства, където униформата му нямаше да се закача по клончета и да предизвиква опасни звуци. Върхът дойде малко неочаквано.
Той седна и за момент остана напълно неподвижен, за да се огледа и ослуша, преди да започне изучаването на лагера. На пет-шест метра под върха се виждаше чудесно място за наблюдение. Далечната страна на хълма бе доста стръмна и неопитен човек би вдигнал шум при изкачването си. Освен това не можеха да го забележат отдолу. Мястото бе закътано сред храсталаци и не издаваше чуждото присъствие. Там щеше да се скрие. Кели бръкна в униформата и извади един от радиопредавателите.
— ЗМИЯ вика ЩУРЕЦ, край.
— ЗМИЯ, тук е ЩУРЕЦ. Чуваме те пет към пет — отвърна един от дежурните свързочници във фургона на палубата на „Огдън“.
— На мястото съм. Започвам наблюдение. Край.
— Прието. Край.
Свързочникът погледна изправения до него адмирал Максуел. Втората част от операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе приключила.
Третата част започна веднага. Кели извади морския бинокъл 7×50 от калъфа му и започна да оглежда лагера. И в четирите вишки имаше часови. Двама пушеха. Това означаваше, че офицерите спят, защото в северновиетнамската армия цареше желязна дисциплина. Смъртта бе често прилагано наказание дори и за дребни нарушения. Както и можеше да се очаква, до сградата на офицерите се виждаше паркиран автомобил. В лагера не се виждаха никакви светлини. Не се чуваха и звуци. Кели изтри влагата от очите си, провери фокуса на бинокъла и продължи наблюдението. Струваше му се, че отново се намира във военноморската база „Куантико“. Приликата между ъгъла на наблюдение и перспективата бе невероятна. В сградите се забелязваха малки разлики, но това можеше да се дължи както на мрака, така и на по-различния им цвят. Не, разбра след миг Кели. Причината бе в двора или може би го наричаха плац. На него нямаше трева. Земята бе гола, червенееше се само пръстта, характерна за този район. Различният цвят и липсата на растителност придаваха на сградите малко по-различен вид. Материалът, с който бе покрит покривът, също бе различен, но формата съвпадаше. В крайна сметка пейзажът бе същият като в „Куантико“ и с малко повече късмет битката щеше да бъде толкова успешна, колкото и ученията. Кели се настани по-удобно и си позволи глътка вода. Тя бе дестилирана и безвкусна, от онази, която пият в подводниците — чиста, но странно чужда, както трябваше да е във вражеска страна.
В четири без петнадесет в едно от помещенията се появи трепкаща жълта светлина като от свещ. Вероятно часовите се сменяха. Двамата войници в най-близката до Кели вишка се протягаха и говореха помежду си. Джон долавяше шепота, но не можеше да различи ритъма на думите. Часовите бяха изморени. Такава бе службата им. Може би мърмореха против нея, но просто по навик. Алтернативата бе да ги изпратят през Хо Ши Мин към Лаос, а колкото и патриотично да бе настроен един войник, той надали желаеше подобно бъдеще. Тук работата им се заключаваше в пазене на двадесет мъже, затворени в отделни килии. Затворниците вероятно бяха приковани към стената или заключени с пранги на краката. Шансовете им да избягат от лагера надали бяха по-големи от вероятността Кели да ходи по вода. Дори обаче да успееха в това невероятно упражнение, какво ги очакваше навън? Щяха да бъдат сто и осемдесет сантиметрови бели мъже в страна, населена с жълти неприятелски настроени дребосъци. С една дума, лагерът бе по-сигурен и от федералния затвор „Алкатраз“, така че пазачите със сигурност се отегчаваха от скучната си служба.