„Това е добра новина — каза си Кели, — Продължавайте да скучаете, момчета.“
Вратата на едно от помещенията се отвори и отвътре излязоха осем войници. Не се виждаше сержант. Това бе интересно и малко необичайно за северновиетнамската армия. Войниците се разделиха на двойки и се запътиха към вишките. Както и можеше да се очаква, четирите смени се качиха горе, преди старите часови да слязат. Войниците си размениха няколко реплики и сменените слязоха от вишките. Двама от тях запалиха цигари и спряха да поговорят пред вратата на помещението. Кели наблюдаваше спокойно и нормално ежедневие на мъже, които месеци наред вършеха едно и също.
„Стоп. Двама от тях накуцват — забеляза Джон. — Ветерани.“ Това беше и добра, и лоша новина. Хората с боен опит просто бяха различни. Когато дойдеше време за действие, те вероятно щяха да реагират по възможно най-добрия начин. Дори без нужната подготовка инстинктите на ветераните щяха да се пробудят и да им помогнат да се отбраняват ефикасно. От друга страна обаче, опитните войници без съмнение бяха по-отпуснати и отегчени от другите. Липсваше им постоянното неспокойствие на новите попълнения. Както всички мечове, и този бе с две остриета. Планът за операцията обаче предвиждаше подобно развитие на събитията. Внезапното нападение можеше да изненада всеки и да улесни нещата.
Както и да е, Джон откри едно от грешните си предположения. Обикновено часовите, охраняващи лагери за военнопленници, бяха лоши войници. Тези обаче имаха опит в боя, макар че раните им явно ги правеха негодни за по-нататъшна ефективна служба. „Какви ли други грешки сме допуснали?“ — зачуди се Кели. Все още не се виждаха такива.
Първата му информация от района на действие бе кратка кодова група, която предаде по морзовата азбука.
— ЛЕСНО МЯСТО, сър — каза свързочникът и предаде потвърждение, че е приел съобщението.
— Какви са новините? — попита капитан Франкс.
— Кодът означава, че всичко е според очакванията ни. Всъщност няма новини — отвърна адмирал Подулски. Максуел бе отишъл да дремне, но Каз не можеше да си позволи да спи до приключването на операцията. — Нашият приятел Кларк дори се е постарал да предаде съобщението навреме.
Полковник Глазов не обичаше да работи през почивните дни, също както и западните си съперници. Недоволството му бе увеличено и от факта, че помощникът му е забравил да сложи доклада в нужната купчина. Добре поне, че момчето бе признало грешката си и бе позвънило в дома му, за да го уведоми. Полковникът трябваше да се задоволи само да го смъмри за недоглеждането. От друга страна обаче, помощникът му заслужаваше похвала заради честността и чувството си за дълг. Глазов се качи на личната си кола и подкара от вилата си към Москва. Той намери свободно място за паркиране на гърба на сградата и се подложи на досадната проверка, преди да се качи в асансьора. После се наложи да разпечатва кабинета си и да праща заявка до централния архив за необходимите документи. Естествено в почивния ден му ги доставиха доста по-бавно. В крайна сметка от момента на нежеланото телефонно обаждане до пристигането на проклетата папка с документи в кабинета му изминаха два часа. Полковникът се подписа в документа на служителя от централния архив и го изчака да излезе.
— По дяволите — изруга Глазов на английски, щом остана сам в кабинета си на четвъртия етаж.
КАСИЙ имал приятел в департамента по национална сигурност на Белия дом? В такъв случай нищо чудно, че някои от сведенията бяха толкова добри. Всъщност достатъчно добри, за да накарат Георгий Борисович да отлети до Лондон и лично да вербува агента. Сега висшият офицер от КГБ трябваше да смъмри себе си. КАСИЙ явно умишлено бе задържал информацията, за да покаже колко е важен. Офицерът за връзка — капитан Егоров — я бе предал своевременно заедно с описанието на първата среща с агента.
— Зелен чимшир — каза на глас Глазов.
Кодово име на операция, избрано абсолютно напосоки — нещо, характерно за американците. Следващият въпрос бе дали трябваше да предаде информацията на виетнамците или не. Това бе политическо решение, което трябваше да бъде взето бързо. Полковникът вдигна телефонната слушалка и набра номера на непосредствения си началник. Той също си бе у дома и естествено позвъняването развали настроението му.
Изгревът в този климат бе нещо несигурно. Цветът на облаците се промени от тъмносив в пушечносив. Някъде горе слънцето оповестяваше появяването си, макар че нямаше да огрее земята, докато фронтът на ниско налягане не се преместеше към Китай — поне така твърдяха синоптиците. Кели погледна часовника си и си отбеляза каква е обстановката в този час. Охраната на лагера се състоеше от четиридесет и четирима души плюс четирима офицери и вероятно един-двама готвачи. Точно след зазоряване всички — освен осемте часови по вишките — се строиха за сутрешната физзарядка. Мнозина от войниците доста трудно изпълняваха упражненията. Един от офицерите пък — старши лейтенант според пагоните — вървеше с бастун и начинът, по който го използваше, показваше, че и ръката му не е съвсем в ред. „Кой ли те е подредил така?“ — зачуди се Кели. Един осакатен старшина в лошо настроение обикаляше между редиците и ругаеше подчинените си с лекота, която издаваше упорити тренировки. Макар че гледаше през бинокъл, Кели успяваше да забележи гримасите, които войниците правеха зад гърба на дребния мръсник. Това придаваше на северновиетнамците човешки вид, което въобще не зарадва Кели.