Сутрешната физзарядка продължи половин час. След приключването й войниците се запътиха към столовата съвсем безредно. През по-голямата част от времето колегите им от вишките ги наблюдаваха, подпрени на лактите си. Оръжието им вероятно не бе заредено — разумна предпазна мярка, която обаче щеше да се обърне против тях още тази или пък следващата нощ, в зависимост от времето. Кели отново се огледа наоколо. Не трябваше да се приближава повече до целта. Сега не можеше да се движи въпреки сумрака, дошъл с утрото, но това не му пречеше да извръща глава, да се оглежда и да се ослушва. Той се стараеше да запомни обичайните за джунглата звуци, за да може веднага да долови промяната в тях. Джон бе покрил дулото на автомата си с парче зелен плат, носеше зелена шапка, а лицето му също бе боядисано в зелено, така че напълно да се слее с топлата и влажна околност и да стане невидим. „Защо, по дяволите, хората се бият за това проклето място?“ — запита се той. Вече чувстваше лазещите по кожата му буболечки. Препаратът, с който Джон се бе намазал, пропъждаше голяма част от буболечките, но имаше и по-смели, които явно не се плашеха лесно. Вбесяваше го не толкова слабото гъделичкане, колкото невъзможността да прави резки движения и да гони гадините. В подобна обстановка нямаше малки и големи рискове. Кели бе забравил толкова много неща. Ученията и упражненията бяха хубаво нещо, но никога не успяваха напълно да подготвят човек. Истинската опасност не можеше да бъде симулирана с нищо. Човек не можеше насила да ускори ритъма на сърцето си по време на учения, а в джунглата сърцебиенето изцеждаше силите дори и без да правиш нищо друго. Джон не бе забравил по-голямата част от наученото в джунглата, но не си спомняше всичко.
Храна, енергия, сила. Той бавно придвижи ръката си към джоба и измъкна хранителните блокчета. При други обстоятелства никога не би посегнал към такава храна, но сега тя бе жизненоважна. Кели разкъса опаковката със зъби и бавно задъвка. Силата, която вливаше храната в тялото му, бе по-скоро психическа, отколкото физическа, но и двата фактора имаха своето значение. Тялото му трябваше да се справя както с умората, така и със стреса.
В осем часовите отново се смениха. Приключилите с дежурството се запътиха към столовата. Двама войници застанаха на пост пред вратата. Отегчението бе изписано по лицата им още преди да стигнат дотам. Те трябваше да оглеждат път, по който вероятно никога нямаше да дойде нищо. Формирани бяха и няколко работни групички, които се заеха с дейност, съвсем очевидно безсмислена както за Кели, така и за стоически и мързеливо вършещите я войници.
Полковник Гришанов се събуди малко след осем часа. Миналата нощ бе стоял до късно и плановете му за ранно ставане тази сутрин бяха осуетени от механичния будилник. Той най-сетне се бе предал пред корозията и отвратителния климат. Ръчният авиаторски часовник на Гришанов показваше осем и десет. „По дяволите.“ Тази сутрин щеше да мине без крос. Скоро времето щеше да стане прекалено горещо за бягане, а освен това, изглежда, щеше да вали цял ден. Полковникът си свари чаша чай на малката армейска печка. Отново нямаше да чете сутрешния вестник, нито пък да научи футболните резултати. Нямаше да прочете и рецензията за новия балетен спектакъл. В това скапано място липсваха всякакви развлечения. Колкото и важна да бе работата му тук, Гришанов, както и всеки друг, се нуждаеше от развлечения. Нямаше дори и канализация. С последното вече бе свикнал, но това не му помагаше особено. Господи, само веднъж да се прибере у дома, където хората говорят на родния му език. Само веднъж да се добере до някое цивилизовано място, където имаше с кого и за какво да си говори. Гришанов се намръщи на образа си в огледалото. Предстояха му още месеци работа, а той роптаеше като обикновен редник, като новобранец. Не трябваше да го допуска.