Униформата му трябваше да се изглади. Влагата разваляше памучния плат и сега куртката му приличаше на смачкана пижама. „Вече сменям трети чифт обувки“ — помисли си Гришанов, докато отпиваше от чая и преглеждаше бележките от разпитите предната вечер. Цялата тази работа без никаква почивка… а вече изоставаше от графика. Той се опита да запали цигара, но влагата бе повредила и кибрита му. Е, поне печката работеше. Къде, по дяволите, бе забутал запалката?
Имаше, разбира се, и малки радости — ако въобще можеха да бъдат наречени така. Виетнамските войници го уважаваха и го третираха едва ли не с обожание. Като не броим лагерния командир майор Винх, разбира се — този малък негодяй. Любезността към братските социалистически съюзници изискваше Гришанов да има ординарец. Бяха му дали някакво малко неграмотно еднооко селянче, което оправяше леглото и изхвърляше гърнето всяка сутрин. Това бе някаква утеха, тъй като полковникът знаеше, че когато вечер се върне, щеше да намери стаята си поне малко подредена. Освен това Гришанов имаше работата си — важна и стимулираща. Но за сутрешното издание на „Советский спорт“ можеше да убие човек.
— Добро утро, Иван — прошепна Кели.
Не му трябваше бинокъл, за да различи руснака. Издаваха го ръстът — бе висок над метър и осемдесет — и униформата, която бе далеч по-чиста и спретната от северновиетнамските. Джон вдигна бинокъла и разгледа лицето на руснака — бяло и румено с присвити очи. Той махна към някакво момче, което чакаше пред вратата. „Ординарец“ — реши Кели. Руските полковници тук явно обичаха удобствата. Със сигурност бе летец — крилете върху джоба на куртката му ясно го показваха. „Само един? — учуди се Джон. — Само един руски офицер ли помага при измъчването на затворниците? Странно, нали?“ Това обаче означаваше, че трябва да бъде убит само още един човек. Кели обаче не бе сигурен в последното. Той не разбираше много от политика, но знаеше, че убийството на руснак няма да зарадва никого. Полковникът прекоси плаца. Пресрещна го най-старшият виетнамски офицер, който се виждаше наоколо. „И този е куц“ — забеляза Кели. Дребничкият майор поздрави високия полковник.
— Добро утро, другарю полковник.
— Добро утро, майор Винх. — „Малкото копеленце дори не може да се научи да поздравява както трябва. Вероятно просто не може да козирува.“ — Какво става с дажбите на затворниците?
— Ще трябва да се задоволят с това, което вече получават — отвърна на лош руски ниският човек.
— Майоре, много е важно да ме разберете — каза Гришанов и се приближи, за да може да погледне по-сурово виетнамеца. — Трябва ми информацията, с която разполагат. Не мога да я получа, ако са твърде слаби, за да говорят.
— Товариш, имаме си достатъчно проблеми с изхранването на нашите хора. Искате да хабим храна за убийци? — попита тихо виетнамецът с тон, който едновременно изразяваше презрението му към чужденеца и уважение към собствените му войници. Те не трябваше да разбират естеството на разговора, защото мислеха руснаците за лоялни съюзници.
— Вашите хора нямат необходимите на страната ми сведения, майоре. А ако страната ми получи онова, което иска, тогава и вашата ще бъде по-добре.
— Имам заповеди, които трябва да спазвам. Ако изпитвате затруднения при разпитите на американците, то аз съм готов да помогна. — „Арогантно псе.“ Майорът не изказа гласно обръщението, но то бе разбрано. Виетнамецът знаеше как да настъпи опонента си по мазола.
— Благодаря ви, майоре, няма да се наложи.
Гришанов отдаде чест дори по-лошо от начина, по който го бе поздравил виетнамецът в началото, и се отдалечи. „Не бих имал нищо против да го очистя“ — помисли си руснакът и се насочи към помещенията на затворниците. Първата му „среща“ за днес бе с един американски пилот от флота, който не след дълго щеше да се пречупи.
„Нищо особено — помисли си Кели, който наблюдаваше сцената от неколкостотин метра. — Тези двамата сигурно се разбират доста добре.“ Джон вече се бе поуспокоил. Най-големият му страх бе, че охраната на лагера ще изпрати отряд за оглед на местността, както щеше да постъпи всеки разумен военен във вражеска страна. Виетнамците обаче не се намираха във вражеска страна и явно нямаха намерение да вземат подобни мерки. При следващата си радиовръзка с „Огдън“ Кели потвърди, че рискът е в границите на нормалното.
Сержант Питър Майър пушеше. Баща му не одобряваше порока, но го приемаше при условие, че синът му пуши отвън. Двамата бяха седнали на задната стълба в къщата на пастора след неделната вечеря.