— Става въпрос за Дорис Браун, нали? — попита Питър.
На двадесет и шест години той бе един от най-младите сержанти в участъка и както повечето си колеги — ветеран от Виетнам. Оставаха му само шест часа, за да завърши вечерното полицейско училище, и смяташе след това да подаде молба за постъпване в академията на ФБР. Слуховете за завръщането на разпътната дъщеря вече се носеха в квартала.
— Помня я. Преди няколко години й се носеше славата на доста хубаво момиче.
— Питър, знаеш, че не мога да ти кажа. Става въпрос за тайната на изповедта. Ще накарам човека да говори с вас, когато му дойде времето, но…
— Виж, татко, напълно те разбирам. Ти обаче също трябва да разбереш, че става въпрос за две убийства. Два отнети живота плюс трафик на наркотици. — Питър смачка филтъра на салема си. — Това е доста сериозна работа, татко.
— Дори по-лошо — додаде пасторът тихо. — Те не само убиват момичетата. Те ги измъчват, упражняват сексуално насилие над тях. Ужасно е. Въпросният човек сега ходи при психиатър. Знам, че трябва да направя нещо, но не мога…
— Да, известно ми е, че не можеш. Добре, ще позвъня на хората в Балтимор и ще им съобщя онова, което току-що ми каза. Би трябвало да изчакаме, докато получим конкретни сведения, но както сам каза, трябва да направим нещо. Първата ми работа утре сутринта ще е да позвъня там.
— Това ще навлече ли някаква опасност за нея… имам предвид за човека? — попита преподобният Майър, объркан от факта, че се е изтървал.
— Не би трябвало — прецени Питър. — Ако се е измъкнала, не би трябвало да знаят къде се намира. В противен случай вече да са я премахнали.
— Как могат хората да вършат такива неща?
Питър запали нова цигара. Баща му бе твърде добър човек, за да разбере. Не че самият той разбираше.
— Татко, аз всеки ден се сблъсквам с подобни случаи и все още не мога да свикна с тях. Най-важното е да заловиш копелетата.
— Да, предполагам, че си прав.
Резидентът на КГБ в Ханой имаше чин генерал-майор. Задачите му бяха главно да шпионира непостоянните съюзници на страната си. Какви бяха истинските им цели? Дали предполагаемото им отчуждение от Китай бе искрено или мнимо? Щяха ли да си сътрудничат със Съветския съюз, ако войната завърши успешно за тях? Биха ли позволили на съветския военноморски флот да използва базите след оттеглянето на американците? Бяха ли наистина толкова последователни в политическо отношение, колкото твърдяха? Резидентът си мислеше, че знае отговорите на тези въпроси, но заповедите от Москва и собственият му скептицизъм го принуждаваха да продължи да ги задава. Генерал-майорът вербуваше агентите си от виетнамската шпионска служба, от външното им министерство и отвсякъде, където може. Съгласието на виетнамците да дават информация на съюзниците можеше да им донесе само смърт. Естествено за запазване на добрите политически отношения смъртта щеше да бъде съобщена като „самоубийство“ или „нещастен случай“. Генералът знаеше, че куртоазията в социалистическите страни е по-важна, отколкото в капиталистическите, тъй като символите се правят по-лесно от действителността.
Декодираното съобщение на бюрото му бе интересно. Още повече, че в него не се съдържаха указания как да постъпи. Колко си приличаха московските бюрократи! Те винаги бързаха да объркат неща, които не разбират. В случая не знаеха как да постъпят, но тъй като се страхуваха да бездействат, набъркваха него в кашата.
Разбира се, че знаеше за лагера. Макар операцията да се водеше от военното разузнаване, генералът разполагаше с хора в кабинета на аташето, които го осведомяваха какво става. В крайна сметка работата на КГБ бе да следи всички. Полковник Гришанов използваше необичайни методи на работа, но докладваше за добри резултати — по-добри от тези, които постигаха хората на резидента в отношенията си с малките диваци. Сега обаче Гришанов наистина излизаше със смела идея. Той искаше да заведе затворниците у дома в Русия и да не позволява на виетнамците да ги убиват. Сама по себе си идеята бе брилянтна и сега генералът се опитваше да отгатне къде ще се занимават с нея — дали в министерството или направо в Политбюро. Като цяло замисълът на полковник Гришанов имаше определени достойнства… и това решаваше нещата.
Колкото и забавен можеше да се струва на американците опитът да измъкнат хората си с тази операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР, толкова и поучителен щеше да бъде той за виетнамците. Акцията щеше да им покаже, че трябва по-тясно да си сътрудничат със Съветския съюз. Да им покаже, че всъщност са една зависима държава. От друга страна, евентуалният успех на ЗЕЛЕН ЧИМШИР щеше да лиши родината на генерала от знанията на тези американци, а те й бяха необходими.