— Разказал съм ти всичко — установи американецът и сведе поглед към картата.
Той затвори очи и раменете му се разтресоха. Гришанов го прегърна, за да намали силата на удара.
— Робин, ти ми обясни как да защитя синовете и дъщерите на страната си. Баща ми е напуснал университета, за да се бие с германците. Аз наистина трябваше да напусна Москва заедно с майка си. Не съм те излъгал и за приятелите, които изгубих през онази снежна зима — малки момчета и момичета, Робин, загинали от бяла смърт. Това наистина се е случило и аз съм го видял с очите си.
— А аз пък наистина предадох родината си — прошепна Захариас.
Осъзнаването на факта дойде с бързината и мощността на падаща бомба. Как можеше да е толкова сляп и глупав? Робин се облегна на стената и почувства стягаща болка в гърдите си. Той осъзна, че се моли да получи сърдечен удар. За пръв път в живота си желаеше смъртта. Но молитвата му не бе чута. Болката бе предизвикана от свиването на стомаха му на топка. В него се отделяше киселина, предизвикваща язва. Подобна киселина отделяше и мозъкът му, но тя разяждаше душата на Робин Захариас. Той бе излъгал доверието на своята страна и на своя Бог. Бе прокълнат.
— Приятелю…
— Ти ме използва! — изсъска Робин и се опита да се освободи от прегръдката.
— Трябва да ме изслушаш, Робин — не го пускаше Гришанов. — Аз също като теб обичам родината си. Клел съм се да я защитавам. Никога не съм те лъгал за това и сега дойде време да научиш още някои неща.
Робин трябваше да го разбере. Коля искаше да му изясни фактите така добре, както го бе сторил Захариас за него.
— И какви са тези неща?
— Робин, ти си мъртвец. Виетнамците са те обявили за убит. Никога няма да ти позволят да се завърнеш у дома. Именно затова ви държат тук, а не в официалния лагер — „Хоа ло“ или както вие го наричате — „Хилтън“.
Робин разкъса сърцето на Коля с погледа си. Обвинението, което бе изписано по лицето на американеца, бе просто непоносимо за Гришанов. Когато отново заговори, гласът му прозвуча умолително:
— Ти си с грешна представа. Молил съм началниците си да ми позволят да те спася. Кълна се в живота на децата си: Няма да позволя да те убият. Наистина не можеш да се върнеш в Америка, но аз ще ти дам нов дом. Отново ще можеш да летиш, Робин! Ще започнеш нов живот. Способен съм и на много повече. Обещавам, че ако се отдаде възможност отново да се съберете с жена ти Елен и децата, ще я оползотворя. Аз не съм чудовище, Робин, аз съм човек като теб. Също като теб имам родина и семейство. В името на твоя Бог, човече, постави се на мое място. Как щеше да постъпиш? Как щеше да се чувстваш на мое място?
Отговорът на Робин бе само отчаян стон.
— Щеше ли да ги оставиш да ме измъчват? Аз мога да го направя. Знаеш ли, че в този лагер са умрели шест човека? Шест човека се били умъртвени преди пристигането ми. Заслугата да няма повече убити е моя! Откакто дойдох тук, е умрял само един човек. Само един и аз плаках за него, Робин! С удоволствие бих удушил онзи малък фашист майор Винх. Аз те спасих! Направил съм всичко по силите си и съм се молил за още отстъпки. Давам ти от собствената си храна, Робин, от хляба, който изпраща моята Марина!
— Аз пък ти казах как да убиваш американски пилоти…
— Мога да го сторя само ако нападнат страната ми, Робин! Само тогава! Нима искаш да убият семейството ми?
— Недей да извърташ нещата!
— Не ги извъртам, не виждаш ли? Това не е игра, Робин. Двамата с теб си имаме работа със смъртта и за да спасим човешкия живот, трябва да знаем и как да го отнемем.
„Може би все пак ще успее да прозре тази проста истина“ — надяваше се Гришанов. Захариас бе умен и разсъдлив човек. Трябваше му само малко повече време, за да осъзнае, че животът е за предпочитане пред смъртта. Може би дори щяха да си останат приятели. „Едно е сигурно — каза си Коля. — Аз спасих живота на този човек. Дори за да ме наругае, американецът ще трябва да си поеме въздух.“ Полковник Гришанов щеше гордо да носи бремето си. Той бе събрал необходимата му информация и при това бе спасил човешки живот. Руският пилот от ПВО, избрал житейския си път още като изплашено дете, бягащо от Москва към Горки, бе доволен от себе си.
Кели забеляза руснак, който излезе от помещението на затворниците привечер. В ръцете си държеше някакъв бележник — без съмнение пълен с информация, изтръгната от американците.
— Ще съжаляваш за това, червен задник такъв — прошепна Кели. — Момчетата ще вкарат три гранати през този прозорец, синко, и ще те сготвят за вечеря заедно със скапаните ти записки, да знаеш.