Джон отново изпита познатото чувство да знаеш какво ще се случи. Божественото удоволствие от погледа в бъдещето. Той отпи глътка вода от манерката си. Не трябваше да допуска обезводняване на организма си. Вече с мъка се сдържаше. Пред погледа му се намираше сградата с двадесетте самотни, изплашени и изтерзани американци. Макар Кели никога да не ги бе срещал и да знаеше името само на едного, мисията му си струваше усилията. Той се опита да се разтовари, като си спомни една латинска фраза, научена в училище: Morituri non cognant. („Тези, които отиват на смърт, не знаят това.“) Кели нямаше нищо против.
— Отдел „Убийства“.
— Добър ден, мога ли да говоря с лейтенант Франк Алън?
Вече говорите — отвърна Алън. Той бе прекарал едва пет минути от тази понеделнична сутрин в кабинета си. — Кой се обажда?
— Сержант Питър Майър от Питсбърг — отвърна гласът. — Към вас ме насочи капитан Доли.
— От доста време не съм се чувал с Майк. Все още ли е почитател на Пиратите?
— Гледа ги всяка вечер, лейтенант. Аз също се опитвам да хвана някой мач.
— Искате ли да се обзаложим кой ще стигне до плейофите, серж? — усмихна се Алън.
— Едно към пет за нашите. Тази година Роберто е същинска хала. — Клементе наистина правеше отличен сезон.
— Така ли? Брукс и Франк също ги бива. — Братята Робинсън съвсем не се представяха зле. — С какво мога да ви помогна?
— Разполагам с информация, която може да ви заинтересува, лейтенант. Две убийства. И двете жертви са жени, около двадесетгодишни.
— Изчакайте за момент. — Алън взе чист лист хартия. — Какъв е източникът ви на информация?
— Все още не мога да ви го съобщя. Опитвам се да променя нещата, но не обещавам, че ще стане скоро. Да продължавам ли?
— Да, давайте по-нататък. Имената на жертвите?
— Втората се казва Памела Маден. Убийството е скорошно, извършено само преди няколко седмици.
Очите на лейтенант Алън се разшириха от изненада.
— За бога, трупът от фонтана. А другото име?
— Момичето се е казвало Хелън и е било убито миналата есен. И двете убийства са били жестоки, придружени с мъчения и сексуално насилие.
Алън се наведе напред и притисна слушалката до ухото си.
— Искаш да кажеш, че имаш свидетел на двете убийства?
— Точно така, сър. Мисля, че имам. Разполагам и с двама евентуални извършители — мъже, бели, единият се казва Били, а другият — Рик. Засега по-подробно описание липсва, но мога да го получа.
— Сега слушай. Случаят не е мой. С него се занимават двама полицаи от централния участък — лейтенант Райън и сержант Дъглас. Въпреки това знам и двете имена — имам предвид на жертвите. Случаите са много важни и заплетени, серж. Достоверна ли е информацията ти?
— Мисля, че е изключително достоверна. Ще ви дам един пример: Косата на втората жертва — Памела Маден — е била сресана след смъртта й.
Във всяко важно криминално разследване някои от фактите умишлено не се правят достояние на пресата, за да могат да се пресяват ненормалниците, които през пет минути звънят в полицията, за да признават вината си за това или онова. В случая за сресаната след смъртта коса на жертвата не знаеше дори и лейтенант Алън.
— С какво друго разполагаш?
— Убийствата са свързани с продажбата на наркотици. И двете момичета са били част от дистрибуторска мрежа.
— Бинго! — възкликна тихо Алън. — Да не би източникът ти да е в затвора?
— Вижте, тук навлизам в много деликатна материя, но… добре, ще говоря. Баща ми е свещеник и е изповядал момичето. Лейтенант, това последното е съвсем поверително.
— Разбирам. Какво искаш да направя?
— Просто да предадете информацията на полицаите, които водят разследването. Ако искат да ме намерят, могат да позвънят в участъка. — Сержант Майър даде телефонния си номер. — Сега имам един ангажимент и трябва да изляза, но ще се върна към четири следобед.
— Добре, сержант, ще изпълня молбата ти. Благодаря за информацията. Ем и Том непременно ще ти се обадят. Можеш да си сигурен.
„По дяволите, заради това си струва да дадем плейофите на Питсбърг.“ Алън затвори телефона и набра отново.
— Здрасти, Франк — каза лейтенант Райън. После много бавно остави чашата си с кафе на бюрото и взе химикалка в ръка. — Продължавай, записвам.
Тази сутрин сержант Дъглас пристигна на работа по-късно, забавен от катастрофа на магистралата. Той влезе в стаята с обичайните чаша кафе и сандвич в ръка и намери шефа си да записва панически.
— Косата й била сресана, така ли? Това ли ти каза? — попита Райън. Дъглас се наведе над бюрото и видя погледа на Райън. Лейтенантът приличаше на ловец, току-що дочул първото прошумоляване в листака. — Добре, какви са имената… — Ръката на детектива се сви в юмрук и той въздъхна дълбоко. — Чудесно, Франк, къде мога да го намеря? Благодаря. Чао.