— Следа?
— В Питсбърг — отвърна Райън.
— Какво?
— Обадил се е някакъв сержант от Питсбърг и е съобщил за вероятен свидетел на убийствата на Памела Маден и Хелън Уотърс.
— Майтапиш ли се?
— Това е момичето, което е сресало косата на Памела, Том. Познай какви други имена е казал този сержант?
— Ричард Фармър и Уилям Грейсън.
— Рик и Били. Според теб приличат ли си? Вероятно е пласирала наркотици. Чакай малко… — Райън се облегна назад и се вторачи в жълтия таван. — При убийството на Фармър в къщата е имало момиче. Или поне така мислим — поправи се той. — Това е връзката, Том. Памела Маден, Хелън Уотърс, Фармър, Грейсън, всички са свързани… което означава…
— Че също са пласьори и по някакъв начин са свързани в едно. Какво ги свързва, Ем? Знаем, че всички са били — вероятно — в бизнеса с наркотици.
— Но оръжието, с което е било извършено убийството, е различно, Том. Момичетата са били заклани като… не, дори и добитъкът не се коли толкова жестоко. Всички останали са били убити от Невидимия. Човек, преследващ определена цел! Така каза и Фарбър, човек с точна цел.
— Отмъщение — издума Дъглас и продължи анализа на Райън. — Ако едно от тези момичета ми е била приятелка… По дяволите, Ем, кой може да го обвини за това?
Имаше един-единствен човек, който е бил близък с едната жертва, и полицаите го познаваха добре. Райън грабна слушалката и отново се свърза с лейтенант Алън.
— Франк, как се казваше онзи човек, който ти помогна при случая „Гудинг“? Онзи, морякът?
— Кели, Джон Кели. Той намери оръжието близо до форт „Мак Хенри“ и после полицията го нае да обучава водолазите ни, не помниш ли? О! Памела Маден! За бога! — възкликна Алън, прозрял връзката.
— Разкажи ми за него, Франк.
— Прекрасен човек. Тих, малко тъжен. Изгуби жена си в някаква автомобилна катастрофа.
— Ветеран е, нали?
— Водолаз, от групите за подводна диверсия. Така си изкарва хляба. Взривява разни неща. Имам предвид под водата, разбира се.
— Продължавай.
— Много здрав физически и поддържа формата си. — Алън замълча за миг. — Виждал съм го как се гмурка. По тялото му има белези. Явно е участвал в битки и не се е измъкнал навредим. Имам адреса му и още някои данни, ако те интересува, разбира се.
— Аз също ги имам, Франк. Благодаря, старче. — Райън затвори. — Той е нашият човек. Той е Невидимия.
— Кели?
— Тази сутрин трябва да ходя в съда. По дяволите! — изруга Райън.
— Приятно ми е да се видим отново — каза д-р Фарбър.
Докторът нямаше много работа в понеделник. Вече бе прегледал последния си за деня пациент и се канеше да посвети следобеда на партия тенис със синовете си. Полицаите го бяха хванали на вратата на кабинета.
— Какво знаете за момчетата от групите за подводна диверсия? — попита Райън, докато вървяха по коридора.
— Имате предвид водолазите? От флота?
— Точно така. Здравеняци са, нали?
Фарбър се усмихна, без да вади лулата от устата си.
— Те са без конкуренция. Дори и морските пехотинци не могат да се мерят с тях. Какво имате предвид? — Той замълча. Нещо в мозъка му прещрака. — Сега обаче има и по-добри.
— Как така по-добри? — попита лейтенантът.
— Ами аз все още се занимавам с някои проекти на Пентагона. В „Хопкинс“ изпълняваме доста правителствени поръчки. Повечето от работата се върши в лабораторията по приложна медицина. Знаете с какво съм се занимавал преди, нали? — Той отново замълча. — Понякога извършвам психологически тестове, като например какво влияние оказва войната върху човешката психика. Сведенията са секретни. Съществува нова оперативна група, нещо като подразделение на групите за подводна диверсия. Наричат ги „тюлени“. Момчетата са командоси, и то доста добре подготвени, но за съществуването им знаят малцина. Те не са само здравеняци, а и доста интелигентни. Обучени са да мислят, да планират всеки ход предварително. Могат да се похвалят не само с мускули, но и с мозък.
— Татуировката — спомни си Дъглас. — На ръката му имаше татуиран тюлен.
— Док, какво ще стане, ако приятелката на един такъв „тюлен“ е зверски убита?
Отговорът бе повече от очевиден, но Райън все пак зададе въпроса си.
— Именно това е целта на вашето разследване — каза Фарбър и се насочи към вратата. Явно не искаше да дава повече информация дори и за полицейско разследване за убийство.
— Това е нашият човек — каза тихо Райън. — Ако, разбира се, не броим едно нещо.