— Слушам, сър.
Дежурният офицер веднага изпълни заповедите. С помощта на четирите си котела „Нюпорт Нюз“ можеше да развие скорост от тридесет и четири възла, която да му помогне бързо да се приближи до брега и да се отдалечи от него.
— Пазете се, сърфисти! — запя рулевият веднага щом капитанът напусна мостика.
Това бе официалната корабна шега — защото капитанът я харесваше, — измислена преди няколко месеца от един моряк. Означаваше, че разрушителят бързо се приближава към брега, за да се поупражнява в стрелба.
— Пазете се, сърфисти, идваме при вас!
— Гледай си руля, Бейкър — извика вахтеният офицер след края на песента.
— Държа здраво на едно-осем-пет, господин Шуман — отвърна рулевият и заклати тяло в ритъма на песента си. „Пазете се, сърфисти.“
— Господа, ако все още се чудите с какво сме заслужили веселбата през последните няколко дни, то сега ще разберете — каза капитанът, който току-що се бе завърнал от мостика в каютата си.
В продължение на няколко минути той разясни заповедите. На бюрото му бе разстлана карта, върху която бе отбелязано местоположението на крайбрежните батареи според данните от въздушните и спътниковите снимки. Артилерийският офицер и помощниците му огледаха картата. Забелязваха се доста хълмове, които щяха да дадат добро радарно ехо.
— Значи така! — въздъхна един от старшините. — Всичко ли, сър? Дори и сто и петдесет милиметровите?
Капитанът кимна.
— Старшина Скели, ще бъда много разочарован от вас, ако се наложи да връщаме муниции обратно в „Субик Бей“.
— Сър, предлагам да използваме сто и петдесет милиметровите за тези хълмове и доколкото е възможно, да обстрелваме визуално, а не по уреди.
Стрелбата представляваше решаване на геометрична задача. Артилерийските експерти — между тях бе и капитанът — се наведоха над картата и бързо прецениха коя възможност ще е най-добра. Всички вече знаеха за задачата, единствената разлика от очакванията им бе, че се налагаше да обстрелват през нощта.
— Там просто няма да остане жив човек, за да стреля по хеликоптерите, сър.
Телефонът в капитанската каюта иззвъня. Капитанът грабна слушалката.
— Слушам?
— И четирите котела са под пълна пара, сър. В момента скоростта е тридесет възла, ще я качим на тридесет и три.
— Приятно ми е да науча, че хората ми в машинното не спят. Много добре. Продължавайте в същия дух. — Той затвори телефона и в същия момент прозвуча корабният звънец. — Господа — каза поверително капитанът, — ще трябва да прикриваме морската пехота.
Артилерийското отделение на „Нюпорт нюз“ можеше спокойно да се мери с най-добрите времена на „Мисисипи“. След две минути капитанът отново се появи на мостика.
— Господин Шуман, поемам командването. — Капитанът поема командването — повтори като ехо вахтеният офицер.
— Дясно на борд, нов курс две-шест-пет. — Тъй вярно, дясно на борд, поемаме нов курс две-шест-пет. — Рулевият Сам Бейкър изпълни заповедта. — Сър, рулят е надясно.
— Много добре — потвърди капитанът и добави: — Пазете се, сърфисти!
— Тъй вярно, сър! — изгърмя в отговор рулевият. Капитана наистина си го биваше.
Бе дошло време за игра на нерви. „Какво може да се обърка?“ — питаше се Кели на върха на хълма си. Много неща. Хеликоптерите можеха да се повредят във въздуха. Можеха да се натъкнат на неизвестна батарея и да бъдат свалени. Или пък някоя гайка или бурмичка да поддаде и да ги разбие в земята. Ами ако местната полиция бе планирала учение за тази вечер? Нещо винаги оставаше в ръцете на съдбата. Кели бе виждал как внимателно подготвени операции се провалят по най-тъпи и непредсказуеми причини. „Но не и тази вечер“ — обеща си той. Не и с всичките приготовления. Екипажите на хеликоптерите бяха тренирали усилено цели три седмици наравно с морските пехотинци. Машините също бяха подготвени грижливо. Моряците на „Огдън“ помогнаха с всичко, което могат. Рискът никога не можеше да бъде премахнат изцяло, но подготовката и тренировките го свеждаха до минимум. Кели се увери, че автоматът му е напълно готов, и продължи да седи неподвижно. Седенето тук, разбира се, не приличаше на дебненето в балтиморската ъглова къща. Тук всичко бе истинско. Операцията щеше да му помогне да се пребори с призраците си. Опитът му да спаси Пам се бе провалил заради негова грешка, но в крайна сметка може би наистина всяко зло бе за добро. Този път Джон нямаше да допусне грешки. Никой нямаше да ги допусне. Този път не спасяваше само един човек, а цели двадесет души. Той погледна осветения циферблат на часовника си. Голямата стрелка пълзеше едва-едва. Кели затвори очи с надеждата, че когато отново ги отвори, времето ще тръгне по-бързо. Надеждата му остана напразна. Нямаше значение. Бившият боцман си пое дълбоко въздух и си нареди да продължи операцията. Това означаваше да остави автомата в скута си и да вдигне бинокъла. Разузнаването му трябваше да продължи до момента, в който първите гранати ударят вишките. Морските пехотинци разчитаха на него.