Другата кола спря наблизо. Както и трябваше да се очаква, тя бе син олдсмобил. Отвътре излязоха двама души. Единият — с кожено куфарче в ръка — се приближи към него. Еди не го познаваше, но човекът бе облечен добре, имаше почтен вид и приличаше на бизнесмен, какъвто и трябваше да бъде. Приличаше на адвокат. Морело се усмихна и се опита да не гледа втренчено към олдсмобила. Другият човек остана до колата, за да подсигурява партньора си. Да, и двамата бяха сериозни бизнесмени. „Скоро ще разберат, че и Еди Морело е сериозен“ — помисли си той, без да вдига ръка от скута си и да я мести далеч от пистолета.
— Донесе ли стоката?
— Носите ли мангизите? — попита на свой ред Морело.
— Този път сбърка, Еди — каза другият и без предупреждение отвори куфарчето си.
— Какво искаш да кажеш? — попита Еди, който реагира с около десет секунди и един човешки живот по-късно.
— Искам да ти кажа сбогом, Еди — обясни човекът насреща му.
Погледът му казваше всичко. Морело незабавно посегна към оръжието си, но това само улесни другия.
— Полиция, не мърдай! — извика той точно преди първият му изстрел да пробие вдигнатия капак на куфарчето.
Еди тъкмо бе извадил пистолета си, но изстрелът му попадна в пода на колата. Ченгето се намираше само на метър от него и просто не можеше да пропусне целта. Прикриващият полицай вече тичаше към кадилака изненадан, че лейтенант Шарън не е успял да арестува заподозрения. Пред погледа му капакът на куфарчето падна, детективът протегна ръка и стреля право в сърцето на човека.
За секунда-две на Морело всичко му стана ясно. Хенри бе успял. Хенри бе успял да се промъкне във фамилията. Еди разбра, че единственото му предназначение в живота е било да събере Хенри и Тони заедно. Не изглеждаше голямо постижение, особено пък сега.
— Не мърдай! — изкрещя Шарън към умиращия човек. Той посегна и изтръгна пистолета от ръката на Еди. След минута, две коли на щатската полиция спряха на паркинга с пуснати сирени.
— Какъв глупак само — разказваше Шарън на колегата си пет минути по-късно. Детективът трепереше, както повечето хора след убийство. — Веднага посегна към пистолета, сякаш не виждаше, че е безсмислено.
— Точно така стана — потвърди младшият детектив, който си мислеше, че е видял сцената.
— Всичко е точно както казахте, сър — обади се един сержант от щатската полиция. Той отвори куфарчето от кадилака и видя, че е пълно с пликчета хероин. — Какъв удар само.
— Да — изръмжа Шарън, — само дето този нещастен глупак няма да разкаже на никого нищо.
И това бе самата истина. „Забележително“ — помисли си Шарън и потисна усмивката, предизвикана от черния хумор на положението. Полицаят току-що бе извършил идеалното престъпление, и то пред очите на свой колега. Сега организацията на Хенри нямаше от какво да се страхува.
Времето почти бе дошло. Часовите отново се сменяха. „За последен път.“ Дъждът продължаваше да вали като из ведро. „Добре.“ Войниците във вишките се свиваха в напразните си опити да останат сухи. Дъждовният ден ги бе отегчил дори повече от нормалното, а отегчените хора са невнимателни. В лагера вече не се виждаха светлини. Нямаше ги дори пламъчетата на свещите в помещенията. Кели бавно и внимателно вдигна бинокъла си. В един от прозорците на офицерските помещения се виждаше човешки силует. Някой гледаше как е отвън. Руснакът, нали? „Значи това е спалнята ти, а? Прекрасно. Първият изстрел на гранатомет номер три — май беше ефрейтор Мендес — ще дойде точно при теб. Руско печено.“
„Хайде да свършваме. Така искам да се изкъпя. За бога, дали им е останал още «Джек Даниелс»?“ Режимът си беше режим, но специалните поводи не биваше да се пропускат.
Напрежението се увеличаваше. Сега не ставаше въпрос за опасност. Кели въобще не смяташе, че е в опасност. Що се отнася до него, то най-неприятната част — промъкването към лагера — бе отминала. Сега всичко бе в ръцете на хеликоптерите и морските пехотинци. „Моята работа е почти свършена“ — помисли си Кели.
— Открийте огън — заповяда капитанът.
„Нюпорт нюз“ бе включил радарите си само преди секунди. Навигаторът се намираше в огневата рубка и помагаше на артилерийското отделение да определи точното местоположение чрез радарни засечки на известни брегови точки. В интерес на истината тази вечер се престараваха, но операцията го изискваше. В момента навигационните и огневите радари помагаха целите да бъдат определени с точност до сантиметри.
Първият залп бе даден от сто и петдесет милиметровите оръдия, насочени към брега. Режещият звук от оръдията дразнеше ушите, но за сметка на това радваше очите. Всеки изстрел предизвикваше жълто огнено кълбо. Ефектът вероятно се дължеше на някаква емпирична особеност. За момент в мрака изникваше огнена змия, преследваща опашката си, която просъществуваше само няколко милисекунди и после изчезваше. На шест хиляди метра по-далеч първите два снаряда избухнаха и оцветиха хоризонта в същото металическо жълто, което преди малко се бе появило на дулата на оръдията. Зеленият мокър пейзаж на Северен Виетнам се превърна в оранжев.