— Кели, не искам да ме разбираш погрешно, но… тя може би е била проститутка. Сводниците обикновено контролират момичетата си именно по този начин. — Сара мразеше да говори подобни неща, но сега постъпваше като лекар и Кели трябваше да знае всичко. — Тя е млада, хубава и е избягала от разбитото си семейство. Следите от насилие, недохранването, всичко съвпада.
Джон заби поглед в пода.
— Но тя не е такава. Не разбирам.
Спомените обаче му казваха, че разбира. Начинът, по който го бе привлякла към себе си. Дали действията й бяха рутинна уловка, или пък израз на човешки чувства? Кели не искаше да отговаря на този въпрос. Какво трябваше да направи сега? Да послуша разума си? Да следва сърцето си? И къде щяха да го отведат те?
— Тя се бори, Джон. Тя има куража да се бори. — Сара седна срещу Кели. — Прекарала е на улицата цели четири години един Бог знае какво е вършила, но нещо в нея не се е пречупило. Трябва да знаеш обаче, че Пам не може да се пребори сама. Тя има нужда от теб. А сега трябва да ми отговориш на един въпрос. — Сара го погледна сурово. — Ще останеш ли до нея?
Кели вдигна глава и леденосините му очи заопипваха стаята в търсене на отговор.
— Вие двамата май наистина сте експерти по тази част?
Сара отпи от питието си. Тя бе трътлеста жена — ниска и пълна. Черната й коса с месеци не бе виждала фризьор. С две думи, изглеждаше точно като жените, които привличат мъжката омраза веднага щом седнат зад волана. Но Сара говореше страстно и убедително и Джон знаеше, че срещу него седи една интелигентна жена.
— Имаш ли представа колко зле е положението в момента? Преди десет години наркоманията се срещаше толкова рядко, че почти не й обръщах внимание. Разбира се, че знаех за проблема и че четях статиите в медицинските списания. От време на време дори се случваше да изпадне някой пациент, пристрастен към хероина. Но, общо взето, рядко. Хората си мислеха, че проблемът засяга само черните. На никого не му пукаше. Сега дойде време да плащаме сметката. Ако не си забелязал всичко, за което ти говорих, вече го няма и промяната сякаш стана само за една нощ. Аз по цял ден се занимавам с деца, пристрастени към наркотиците, и отделям съвсем малко време за научната си разработка. Никой не ме е обучавал специално. Аз съм учен, експерт по проблемите на противопоказното въздействие. Работата ми е да изследвам химически структури и да създавам нови лекарства. Сега обаче съм постоянно заета с клинична работа и се опитвам да спасявам детски животи. Опитвам се да върна към света деца, които, вместо да пият бира, са натъпкали организма си с химикали. С помия, която въобще не е трябвало да излиза от проклетите лаборатории.
— И ще става още по-лошо — обади се замислено Сам.
Жена му кимна:
— Разбира се. Следващият голям бум ще е кокаинът. Тя има нужда от теб, Джон — наклони се отново напред Сара. Сякаш бе обгърната от някакъв самосъздаден буреносен облак, пълен с електрически заряд. — По дяволите, ти трябва да бъдеш с нея, синко. Трябва! Някой достатъчно много я е изтормозил с калните си ръце, но тя се опитва да се оправи. Трябва да помогнеш на едно човешко същество.
— Да, госпожо — отвърна смирено Кели. Той вдигна глава и се усмихна. Объркването бе изчезнало. — Вече стигнах до този извод.
— Добре — кимна отсечено Сара.
— Какво трябва да направя най-напред?
— Тя има най-голяма нужда от почивка, добра храна и време, за да изчисти организма си от наркотиците. В началото ще й даваме фенобарб, за да се застраховаме от евентуални усложнения, макар че не вярвам да ги има. Докато вас двамата ви нямаше, я прегледах. Проблемите й са не толкова в пристрастяването, колкото в изтощението и недохранването. Пам би трябвало да е с около петнадесет килограма по-тежка. Ако я подкрепяме и по други начини, би следвало да понесе отказването без проблеми.
— Другият начин сигурно съм аз? — попита Кели.
— В голяма степен, да. — Сара погледна към отворената врата на спалнята и въздъхна облекчено. — Като знам какво е състоянието й, фенобарбът сигурно я е приспал за цяла нощ. Утре ще започнем да я храним и да я лекуваме. А сега — заключи Сара — и ние трябва да хапнем нещо.
По време на вечерята говориха на други теми и Кели скоро се впусна в дълга лекция за контурите на дъното на залива Чесапийк. Освен това им описа и всички хубави места за риболов. Скоро бе решено гостите му да останат на острова до понеделник вечерта. Увлечени в разговори, те приключиха с вечерята едва в десет. Кели почисти масата и влезе в спалнята, за да чуе тихото дишане на Пам.
„Бъфало Хънтър“ бе дълъг само четири метра и тежеше хиляда и осемстотин килограма, като горивото заемаше половината от масата му. Той се насочи към земята със скорост от над петстотин възла. Навигационният му компютър, изработен в „Лиър-Зиглер“, вече подаваше данни за времето и височината. С оглед последните достижения на техниката миниатюрният самолет разполагаше с абсурдно примитивни системи, които с огромни усилия бяха програмирани, така, че устройството да се движи по определена траектория и височина. Въпреки това „Коди-193“ имаше отличен външен вид. Контурите му определено го оприличаваха на синя акула. Не беше рядкост под източения нос да се видят нарисувани хищнически зъби, за да бъде приликата пълна. В този случай обаче долната част на „Коди-193“ бе боядисана в бяло, а горната в кафяво и зелено. Маскировката правеше устройството трудно забележимо както от земята, така и от въздуха. Освен това миниатюрният самолет бе невидим за радарите. Крилете му се покриваха с ПИМ — поглъщаща излъчването материя.