„Половин час полет до първата контрола и още половин час за приближаване дотук. Когато се появят над далечния хълм, ще вляза във връзка с тях, за да ги насоча по последната права.“
„Време е за действие.“
— Обръщаме огъня надясно. На мушка е обект „Хотел“ — докладва Скели. — Разстояние… девет-две-пет-нула.
Оръдията отново изтрещяха. На огъня отвръщаше само едно стомилиметрово брегово оръдие. Разчетът бе видял как „Нюпорт нюз“ унищожава останалата част от батареята и тъй като не можеха да напуснат поста си, им оставаше само да стрелят срещу чудовището, изпепеляващо виетнамския бряг.
— Ето ги хеликоптерите — обади се помощник-капитанът на мостика.
Точките на радара прекосяваха брега точно на мястото, където по-рано се намираха обектите „Алфа“ и „Браво“. Той вдигна телефона.
— Капитанът слуша.
— Помощникът е, сър. Хеликоптерите вече са над брега и навлизат в коридора, който им отворихме.
— Много добре. Пригответе се да прекратите стрелбата. След половин час ще се наложи отново да прикриваме хеликоптерите. Не откъсвайте поглед от радара, помощник.
— Слушам.
— За бога — възкликна операторът на радара. — Какво става тук?
— Първо ги разпердушинваме с оръдия — отвърна колегата му, — а после влизаме, за да им разкажем играта отблизо.
До пристигането на морските пехотинци оставаха броени минути. Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро, макар че вятърът бе утихнал.
Кели вече бе излязъл на открито. Нямаше страшно. Фигурата му се сливаше с пейзажа. Зад него се простираше буйна растителност. Дрехите и лицето му бяха в цветовете на джунглата. Очите му шареха на всички страни в търсене на опасност, на нещо необичайно, но не намираха нищо. Всичко наоколо бе потънало в кал. Влагата и ужасната червена глина на тези хълмове бяха проникнали в плата на униформата, във всяка негова пора, в организма му.
Той бе на десет минути път от лагера. Откъм брега продължаваше да се носи откъслечен тътен и самият звук сякаш намаляваше опасността. Сега грохотът приличаше още повече на гръмотевици и само Кели знаеше, че всъщност се разнася от сто и седемдесет милиметрови корабни оръдия. Той отново седна, подпря лакти на коленете си и заоглежда лагера през бинокъла. Все още не се виждаха нито светлини, нито пък движение. Смъртта препускаше към хората долу, а те дори не подозираха. Кели бе толкова концентриран върху зрението си, че за момент пренебрегна слуха.
Беше трудно да го долови през дъжда: далечен тътен, нисък и настойчив, който не изчезваше. Шумът продължи да се усилва. Кели отлепи очи от бинокъла, отвори уста и се опита да го различи.
„Двигатели.“
„Автомобилни двигатели. Да, наистина наблизо има път… Но не, главният път е твърде далеч… в друга посока.“
„Вероятно снабдителен камион, който носи продуктите и пощата.“
„Не е само един.“
Кели се изкачи на върха на хълма, прилепи се към едно дърво и се загледа в посоката, където калният път се вливаше в другия, минаващ по северния бряг на реката. Движение. Той вдигна бинокъла.
„Камион… два… три… четири… за бога…“
Бяха с включени фарове. Всъщност капаците им бяха пуснати и се виждаха само светли цепки. Значи военни камиони. Фаровете на втория осветяваха първия. В каросерията му от двете страни бяха насядали хора.
„Войници.“
„Спокойно, Джони, не се панирай. Помисли добре… може би…“
Камионите заобиколиха Змийския хълм. Часовият в една от вишките извика нещо. Викът му бе чут. Прозорците в офицерското помещение светнаха. Отвътре излезе човек — вероятно майорът — и изкрещя някакъв въпрос. Беше без униформа.
Първият камион спря пред вратата. Отвътре излезе човек и вероятно поиска да му отворят. Вторият камион също спря. Войниците заслизаха. Кели започна да брои… десет… двадесет… тридесет… още… Не броят им обаче имаше значение, а действията.
Кели не можа да издържи на гледката. Какво още можеше да му отнеме съдбата? Защо просто не вземеше живота му и не свършеше тази игра? Но съдбата не се интересуваше само от живота му. Винаги бе така. Той бе отговорен и за нещо друго. Кели извади радиопредавателя си и го включи.
— ЩУРЕЦ, тук ЗМИЯ, край.
Нищо.
— ЩУРЕЦ, тук ЗМИЯ, край.
— Какво става? — попита Подулски.
Максуел взе микрофона.
— ЗМИЯ, тук ЩУРЕЦ, предай съобщението си, край.