— Прекратете, прекратете, прекратете. Искам потвърждение — долетяха до тях думите от джунглата.
— Повтори, ЗМИЯ, повтори.
— Прекратете операцията — каза Кели твърде високо за собствената си безопасност. — Прекратете, прекратете, прекратете. Искам незабавно потвърждение.
Изминаха няколко секунди.
— Получихме заповедта ти за прекратяване. Потвърдено. Операцията е прекратена. Изчакай.
— Разбрано, чакам.
— Какво става? — попита майор Винх.
— Разполагаме с информация, че американците могат да опитат да нападнат лагера ви — отвърна капитанът и се обърна да огледа хората си. Войниците вече се разгръщаха. Половината се скриха зад дърветата, а останалите започнаха да се окопават наоколо веднага щом заеха позиция. — Другарю майор, имам заповед да поема отбраната на лагера, докато пристигнат още подкрепления. Вие трябва да заведете руския си гост в Ханой, за да се гарантира безопасността му.
— Но…
— Заповедите са издадени от самия генерал Джиап, другарю майор.
Последното изречение изясни всичко. Майор Винх се прибра в стаята си, за да се облече. Свързочникът му тръгна да буди шофьора.
Кели не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Четиридесет и пет, може би и повече. Трудно му беше да ги преброи точно, защото войниците постоянно се движеха. Копаеха окопи за картечниците. В гората бяха разположени постове. Това вече го заплашваше пряко, но той все пак реши да изчака. Трябваше да се увери, че е постъпил правилно, че не се е панирал, че не е излязъл последен страхливец.
„Двадесет и пет срещу петдесет, с помощта на изненадата и с предварително изготвен план. Не е трудно. Двадесет и пет срещу сто, без никаква изненада… безнадеждно.“ Бе постъпил правилно. Нямаше смисъл двадесет и пет нови имена да се прибавят към списъка на загиналите във Вашингтон. В съвестта му нямаше място за подобна грешка, нито пък за толкова много мъртъвци.
— Хеликоптерите се връщат по същия коридор, по който влязоха, сър — обърна се операторът на радара към помощник-капитана.
— Много бързо — забеляза помощникът.
— По дяволите, Дъч! А сега какво…
— Операцията е прекратена, Каз — отвърна Максуел, без да вдига поглед от картата на масата.
— Но защо?
— Защото господин Кларк нареди — намеси се Ритър. — Той е зрението ни и той взема решенията. Знаете го много добре, адмирале. Все още имаме човек в джунглата, господа. Да не го забравяме.
— Имаме не един, а двадесет човека.
— Съвършено вярно, но тази вечер ще се върне само един. — „И то ако имаме късмет.“
Максуел погледна капитан Франкс.
— Насочете се към брега възможно най-бързо.
— Да, сър.
— Ханой? Но защо?
— Защото заповедите са такива — отвърна Винх, без да откъсва поглед от листа, даден му от капитана. — Значи американците са искали да ни дойдат на гости, а? Да се надяваме, че ще изпълнят намеренията си. Сонг Тай няма да се повтори!
Идеята за нощно сражение въобще не допадаше на Гришанов, пък и пътуването до Ханой означаваше, че ще може да иде в посолството.
— Изчакайте ме да се приготвя, майоре.
— Побързайте! — извика след него ниският мъж и се зачуди дали това пътуване до Ханой не означава понижение.
„Можеше да е и по-зле“ — мислеше си Гришанов, докато събираше записките в една папка. Сега целият му труд бе тук, след като Винх толкова любезно го бе върнал. Щеше да остави бележките в сигурните ръце на генерал Рокосовски и тогава можеше да се погрижи за живота на американците. „Дали няма да се наложи да преливам от пусто в празно?“ — запита се Гришанов, спомняйки си стария афоризъм.
Чуваше приближаването им. Бяха все още далеч и се движеха небрежно, вероятно уморени от нощната задача, но се приближаваха.
— ЩУРЕЦ, тук ЗМИЯ, край.
— Чувам те, ЗМИЯ.
— Изтеглям се. На хълма ми има хора, които се приближават към мен. Ще се насоча на запад. Можете ли да ми изпратите хеликоптер?
— Потвърждавам. Внимавай, синко — отвърна му все още загриженият глас на Максуел.
— Тръгвам. Край.
Кели прибра радиото и се насочи към върха. Там се забави за момент, колкото да сравни видяното преди с гледката пред очите си.
„През нощта бягам особено бързо“ — бе казал на морските пехотинци Кели. Бе дошло време да го докаже. Последен поглед към северновиетнамските войници, и Джон Кели изчезна в една пролука на листака надолу по хълма.
30.
ПЪТНИ АГЕНТИ
За всички бе очевидно, че нещата се развиват зле. Двата спасителни хеликоптера се върнаха обратно на „Огдън“ само час след излитането си. Веднага дръпнаха единия настрана, а другия — пилотиран от по-опитен летец — бе презареден. Капитан Олби изскочи още щом хеликоптерът докосна палубата и спринтира към надстройката, където го очакваше командният екип. Докато бягаше, младият офицер усети, че „Огдън“ с пълна скорост се приближава към брега. Унилите морски пехотинци също слязоха, забили погледи в палубата, и започнаха да почистват оръжието си.