— Какво стана? — попита Олби.
— Кларк отмени операцията. Знаем само, че е слязъл от хълма си. Каза, че там имало други хора. Ще се опитаме да го измъкнем. Къде мислиш, че ще отиде? — попита Максуел.
— Ще потърси място, откъде хеликоптерът може да го прибере. Дайте да погледна картата.
Ако имаше време за размисъл, Кели сигурно щеше да се зачуди колко бързо положението може да се промени от добро към лошо. Но Джон не разполагаше с време. Оцеляването бе изцяло поглъщаща вниманието игра и в момента единствената, която можеше да играе. Тя със сигурност не можеше да се нарече скучна и изискваше известна доза късмет. В лагера не бяха пристигнали толкова много войници — все още, — за да осигурят пълната му охрана и да започнат да претърсват джунглата наоколо. Ако се опасяваха от нова операция „Сонг Тай“, по-скоро нямаше да се отдалечават от охраняваната зона. За момента вероятно щяха да се задоволят да поставят постове по околните хълмове. Змийският хълм вече бе на половин километър зад Кели. Той забави ход и си пое дъх. Бе по-изтощен от страха, отколкото от умората, макар че двете се бореха за надмощие. Джон видя едно по-малко възвишение и реши да си почине до склона му. Застанал неподвижно, той чуваше говора зад себе си. Говор — не стъпки. Добре, значи бе отгатнал тактическата ситуация. Вероятно скоро щяха да пристигнат още войници, но дотогава Кели възнамеряваше да е далеч оттук.
„Ако успеят да се промъкнат с хеликоптера.“
Приятна мисъл.
„Изпадал съм и в по-трудни ситуации“ — обади се Самочувствието.
„Например?“ — подразни го тихо Песимизмът.
Единственото разумно нещо в момента бе да увеличи възможно най-много разстоянието между себе си й северновиетнамците. След това щеше да мисли как, по дяволите, да се измъкне оттук. Не бе време за паника, но не трябваше и да се размотава. С утрото тук щяха да пристигнат още войници и ако командирът им бе опитен, щеше да поиска да узнае дали наоколо няма вражески разузнавачи. Ако не се измъкнеше преди зазоряване, Кели чувствително намаляваше шансовете си някога да напусне тази страна. Тръгвай. Намери удобно място. Свържи се с хеликоптера. Разкарай се оттук, по дяволите. До зазоряването оставаха още четири часа. Хеликоптерът вероятно бе на не повече от тридесет минути път оттук. Да предположим, че намирането на удобно място и свързването с него му отнемеха два-три часа. Познаваше местността около лагера от разузнавателните снимки. В продължение на няколко минути Кели се оглежда около себе си, за да се ориентира. Най-прекият път към открито пространство бе оттам през завоя на пътя. Трябваше да рискува, но си струваше. Той презареди автомата си и премести резервните пълнители на по-удобно място. Най-много от всичко го плашеше пленяването. Не искаше да се оставя на милостта на хора като онези от ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ. Не искаше да бъде с вързани ръце, да е неспособен да контролира съдбата си. Един тих гласец вътре в него му каза, че пред подобна перспектива смъртта е за предпочитане. Противодействието, колкото и безсмислено да изглеждаше, не бе самоубийство. Добре. Решено. Кели тръгна.
— Да му се обадим ли? — попита Максуел.
— Не, не сега — поклати глава капитан Олби. — Той ще се свърже с нас. В момента господин Кларк има друга работа. Да го оставим да я свърши.
В бойния информационен център влезе Ървин.
— Кларк? — попита старши сержантът.
— Измъква се — осведоми го Олби.
— Да се кача ли с няколко човека на хеликоптера, за да помогнем?
Ървин не виждаше смисъл да пита дали ще спасяват Кларк. Морските пехотинци мразеха да оставят хора след себе си.
— Това е моя работа, Ървин — отвърна Олби.
— Вие по-добре ръководете спасяването, сър — забеляза разумно сержантът. — Всеки може да стреля.
Максуел, Подулски и Гриър стояха настрани и само гледаха и слушаха двамата професионалисти, които отлично познаваха работата си. Командирът на морските пехотинци отстъпи пред разумното предложение на най-старшия си помощник.
— Вземи каквото ти трябва. — Олби се обърна към Максуел: — Сър, искам хеликоптерът да излети веднага.
Заместник-командващият морските операции (Въздух) подаде слушалките на едва двадесет и осем годишния офицер от морската пехота. С това адмиралът сдаде и командването на една провалена операция. Кариерата на Дъч Максуел приключи.