Движението прогонваше страха. То даваше на Кели чувството, че контролира съдбата си. Усещането, разбира се, бе илюзорно и разсъдъкът му го съзнаваше, но тялото на Джон възприемаше нещата по друг начин и това правеше положението по-приемливо. Сега вече бе в гъстата растителност на джунглата. Ето тук. От другата страна на пътя се виждаше открито пространство. Може би бе поляна или нещо подобно, но най-вероятно, когато придойдеше реката, се разливаше там. Без съмнение щеше да свърши работа. Кели грабна радиото.
— ЗМИЯ вика ЩУРЕЦ, край.
— Тук ЩУРЕЦ. Чуваме те и оставаме на подслушване.
Съобщението се състоеше от задъхани думи, изговорени бързо и на пресекулки:
— Западно от хълма ми, от другата страна на пътя, на около три километра от обекта, поляна. Близо съм. Изпратете хеликоптер. Ще му дам знак с фенерче.
Олби погледна първо картата, а после въздушните снимки. Добре, задачата не изглеждаше трудна. Той заби пръст в картата и старшината, отговарящ за въздушния контрол, веднага предаде информацията. Олби изчака да получи потвърждение, преди да отговори на Кларк.
— Приехме съобщението. Хеликоптерът излита. На двадесет минути от теб е.
— Прието — разнесе се облекченият глас на Кларк в ефира. — Ще чакам. Край.
„Благодаря ти, Господи.“
Без да бърза, Кели тихо и внимателно се придвижи към пътя. Второто му пребиваване в Северен Виетнам се очертаваше да бъде доста по-кратко от първото. Този път нямаше да му се наложи да плува обратно и вероятно нямаше да се зарази от водата в онази проклета река. Джон не толкова се отпусна, колкото свали част от напрежението от плещите си. Сякаш по команда дъждът се усили, заглуши шумовете и намали видимостта. Още едно хубаво нещо. Може би все пак Бог, съдбата или пък Добрата фея не бяха го изоставили напълно. На десет метра от пътя Кели отново спря и се огледа наоколо. Нищо. Той си даде няколко минути почивка с надеждата да прогони стреса. Нямаше смисъл да бърза към поляната, където щеше да е на открито. Мястото отвъд пътя определено бе опасно за самотен човек във вражеска страна. Ръцете му здраво стискаха автомата — играчката на войника. Кели дишаше бавно и дълбоко, за да нормализира сърцебиенето си. Когато отново се почувства сравнително нормално, си позволи да се приближи към пътя.
„Отвратителни пътища — мислеше си Гришанов. — По-ужасни са и от руските.“ За негова изненада колата се оказа френско производство. Още по-учудващо бе, че возеше добре или по-точно щеше да го прави, ако шофьорът бе по-сръчен. Майор Винх трябваше сам да седне зад волана. Като офицер той сигурно знаеше да кара, но проклетото му високомерие го караше да остави кормилото на ординареца си. Глупавото селянче обаче надали бе управлявало нещо по-сложно от волска каруца. Колата буксуваше в калта, а освен това шофьорът явно не виждаше почти нищо от този дъжд. Гришанов затвори очи на задната седалка и стисна пакета си. Нямаше смисъл да гледа. Само щеше да се плаши. Все едно че летеше в лошо време — нещо, което всеки пилот мрази — и управлението бе поверено на някой друг.
Кели изчака, огледа се, преди да прекоси, и се заслуша за шум от двигател на камион, който бе най-голямата заплаха в момента. Нищо. Добре, до пристигането на хеликоптера оставаха още пет минути. Кели се изправи и лявата му ръка посегна да извади фенерчето. Докато прекосяваше пътя, Джон гледаше наляво — посоката, от която щяха да пристигнат евентуалните подкрепления за лагера. „По дяволите!“
Концентрацията рядко играеше шеги на Джон Кели, но сега случаят бе точно такъв. Шумът от приближаващата по калния път кола бе твърде близък до обичайните звуци на джунглата и докато долови разликата, вече бе късно. Колата се появи иззад завоя и свари Кели по средата на калния път. Фаровете го осветиха и шофьорът със сигурност го бе видял. Реакцията на Джон бе напълно инстинктивна.
Той вдигна автомата си и стреля към мястото на шофьора. За момент колата не се унесе и Джон отново стреля, но този път към зоната на дясната седалка. Сега вече фактът бе очевиден. Колата зави и се блъсна право в едно дърво. Всичко се бе развило за не повече от пет секунди и сърцето на Джон отново започна да бие след застрашително дълга пауза. Той изтича към колата. Кого беше убил?
Шофьорът бе излетял през предното стъкло с два куршума в главата. Кели отвори другата предна врата. Човекът на седалката бе… майорът! И в неговата глава имаше дупки. Куршумите не бяха попаднали точно в центъра и въпреки разцепения си череп жертвата продължаваше да потръпва конвулсивно. Кели го смъкна от колата и тъкмо се наведе да го претърси, когато от задната седалка се разнесе стон. Той погледна вътре и откри още един човек — руснака! — който лежеше на пода. Джон измъкна и него. Руснакът здраво стискаше някакъв пакет.