— Благодаря, Змия — обади се отново сержантът, без да откъсва очи от макета, който скоро щеше да отиде на боклука. — Трудно ти е било да вземеш решение, нали?
Кели кимна.
— Съжалявам, момчета. За бога, наистина съжалявам.
— Господин Кларк, след два месеца трябва да ми се роди дете! Ако не бяхте вие… — Морският пехотинец протегна ръка над макета.
— Благодаря — пое я Кели.
— Господин Кларк? — подаде глава през вратата някакъв матрос. — Адмиралите ви търсят. В каюткомпанията са, сър.
— Доктор Роузън — каза Сам в телефонната слушалка.
— Здравейте, докторе. Обажда се сержант Дъглас.
— Какво мога да направя за вас?
— Опитваме се да открием приятеля ви Кели. На телефона му не отговаря никой. Имате ли представа къде може да е?
— Не съм го виждал от доста време — отвърна предпазливо хирургът.
— А знаете ли кой може да го е виждал?
— Ще попитам. За какво го търсите? — добави Сам, макар да знаеше, че въпросът му може да е доста неудобен. Какъв ли щеше да бъде отговорът?
— Ами, ъъ, не мога да ви кажа, господине. Предполагам, разбирате.
— Ъм. Да, добре, ще попитам.
— По-добре ли се чувстваш? — попита пръв Ритър.
— Да, малко — отвърна Кели. — Какво става с руснака?
— Може би си свършил нещо полезно, Кларк — кимна Ритър към масата, върху която лежаха десет купчини с документи.
— Намислили са да убият пленниците — обади се Гриър.
— Кой, руснаците ли? — попита Кели.
— Не, виетнамците. Руснаците ги искат живи. Човекът, когото си заловил, се е опитвал да ги откара в Съветския съюз — обясни Ритър и вдигна лист хартия. — Това е чернова на писмото му, в което го заявява.
— Това добре ли е или зле?
„Шумовете отвън са други“ — помисли си Захариас. Сега са повече. Виковете имаха някаква цел, макар Робин да не знаеше точно каква. За пръв път от месец насам Гришанов не го бе посетил дори и за няколко минути. Самотата стана по-тежка. От друга страна, единствената му компания само му напомняше, че е преподал на Съветския съюз висш курс по противовъздушна отбрана. Захариас не бе искал да го направи. Той дори не бе съзнавал, че го прави. И все пак утеха нямаше. Руснакът го бе превърнал в глупак и полковник Робин Захариас от американските военновъздушни сили си бе изпял всичко. Бе надхитрен от малко съчувствие, добрите думи на някакъв атеист и… алкохола. Глупост и грях — най-често срещаният капан на човешката слабост, в който бе паднал и той.
Нямаше дори и сълзи за срама си. Захариас не можеше да плаче. Той просто седеше в килията, загледан в грубия мръсен бетон между краката си. „Предадох доверието на Бог и страната си“ — каза си Робин Захариас. През прозорчето на вратата се появи вечерята — рядка тиквена супа и червив ориз. Американският полковник не посегна към тях.
Гришанов знаеше, че с него е свършено. Американците нямаше да го върнат. Те дори не можеха да признаят, че са го пленили. Бе изчезнал, както и мнозината други руснаци във Виетнам — някои при ракетните установки, а други, вършещи най-различни услуги за малките неблагодарни копелета. Защо ли го хранеха толкова добре? Корабът сигурно бе голям, макар че Гришанов за пръв път се намираше в открито море. Трудно му бе дори да преглъща хубавата храна, но Коля реши да не се поддава на обездвижването от морската болест, примесено със страх. Той бе летец-изтребител, неведнъж гледал смъртта в лицето. Спомни си, че навремето се чудеше какво ще кажат на неговата Марина, ако се случи най-лошото. Чудеше се и сега. Писмо? Или нещо друго? Дали колегите му от ПВО щяха да се грижат за семейството на Гришанов? Щеше ли да им стига отпуснатата пенсия?
— Шегувате ли се?
— Господин Кларк, светът е доста объркано място. Защо, мислите, руснаците ги харесват?
— Ами дават им оръжие и специалисти, нали?
Ритър изгаси цигарата си.
— Ние даваме същите неща на доста хора по света. Далеч не всички са ни приятни, но се налага да работим с тях. Руснаците действат на същия принцип. Може би не в такъв мащаб като нас, но принципът определено е същият. Както и да е, този Гришанов е полагал големи усилия да запази хората ни живи — каза Ритър и извади нов лист. — С това тук е молил да им се даде по-добра храна и дори да се осигури лекар.
— И какво ще правим с него? — попита адмирал Подулски.
— Това, господа, е по нашата част — отвърна Ритър и погледна Гриър, който кимна.
— Чакайте малко — възрази Кели. — Та той ги е натискал да му дадат информация.
— Е, и? — попита Ритър. — Това му е работата.
— Отклоняваме се от темата — намеси се Максуел.
Джеймс Гриър си наля още кафе.
— Знам. Трябва да решаваме бързо.
— И най-накрая… — Ритър потупа превода на доклада на виетнамеца. — Знаем, че някой е предал операцията. Ще намерим този негодник.
Кели все още бе твърде замаян от съня, за да прозре толкова далеч в бъдещето и да види как отново става главно действащо лице в новата операция.