Джеймс Гриър си наля още кафе.
— Знам. Трябва да решаваме бързо.
— И най-накрая… — Ритър потупа превода на доклада на виетнамеца. — Знаем, че някой е предал операцията. Ще намерим този негодник.
Кели все още бе твърде замаян от съня, за да прозре толкова далеч в бъдещето и да види как отново става главно действащо лице в новата операция.
— Къде е Джон?
Санди О’Тул вдигна глава от бележките, върху които работеше. Смяната й вече свършваше и въпросът на професор Роузън я върна към тревогите, които успяваше да потиска вече цяла седмица.
— Не е в страната. Защо?
— Днес ми се обадиха от полицията. Търсят го.
„Боже мой.“
— Защо?
— Сержантът не каза. — Роузън се огледа. Бяха сами в стаята на медицинските сестри. — Санди, знам, че е вършил някои неща… Имам предвид, мисля си, че знам, но всъщност…
— Не съм го чувала скоро. Какво трябва да правим?
Роузън направи гримаса и извърна очи, преди да отговори:
— Като примерни граждани би трябвало да помогнем на полицията… но няма да го направим, нали? Нямаш ли представа къде е?
— Имам, но не трябва… Върши някаква държавна работа… във… — Санди не успя да завърши изречението. Не можеше да се насили да изрече името. — Даде ми един телефонен номер, на който мога да звъня, но не съм го използвала.
— На твое място щях да позвъня — каза й Сам и излезе.
Не беше справедливо. Джон вършеше някаква важна и опасна работа само за да се прибере и да бъде разследван от полицията. Санди О’Тул си мислеше, че неправдата в живота е достигнала върха си. Грешеше.
— Питсбърг?
— Така каза — потвърди Хенри.
— Доста удобно е да имаш човек вътре. Много професионално — каза Пиаджи с уважение.
— Моят човек мисли, че трябва да решим проблема бързо. Тя все още не им е казала много.
— Всичко ли е видяла? — Пиаджи не сметна за нужно да добавя, че това въобще не е професионално. — Хенри, държането на хора близо до себе си е едно, а превръщането им в свидетели — съвсем друго.
— Тони, аз ще се погрижа за нея, но трябва да свършим наистина бързо, чаткаш ли?
Хенри Тъкър чувстваше, че е на последната права, зад която се виждаха сигурността и благоденствието. Фактът, че още пет човека трябваше да умрат заради това, му се виждаше нищо работа в сравнение с разстоянието, което вече бе пробягал.
— Продължавай.
— Казва се Дорис. Фамилното й име е Браун. Баща й се казва Реймънд.
— Сигурен ли си?
— Момичетата говорят помежду си. Научих името на улицата и всичко останало. Ти имаш връзки, които сега са ми нужни.
Пиаджи си записа информацията.
— Добре, човекът ни във Филаделфия може да се справи. Няма да е евтино, Хенри.
— Не съм и очаквал да е.
Мястото за излитане на палубата изглеждаше ужасно пусто. Четирите временно прикрепени към „Огдън“ хеликоптера бяха отлетели и площадката пак се бе превърнала в неофициален градски площад. Корабът пак бе в открито море и звездите блещукаха, както и преди. В този ранен час лунният сърп хвърляше студената си светлина в небето. На палубата не се виждаха никакви моряци. Будните по това време носеха вахтата си. За Кели и морските пехотинци обаче сивите стоманени каюти изглеждаха твърде тесни да поберат мислите им. Корабният килватер странно блещукаше от флуоресциращия фитопланктон и показваше откъде е минал „Огдън“. На бака стояха шест човека и безмълвно се взираха във водата.
— Можеше да бъде и много по-зле.
Кели се обърна. Беше Ървин. Трябваше да е той.
— Можеше да е и много по-добре, сержант.
— Не са се появили случайно, нали?
— Не трябва да говоря за това. Стига ли ти този отговор?
— Да. Исус казва: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят.“
— А ако са знаели?
Ървин изръмжа:
— Знаеш мнението ми по въпроса. Който и да е бил, можеха да избият всички ни.
— Знаеш ли, сержант, иска ми се един, само един-единствен път да завърша нещо както трябва — каза Кели.
— Аха. — Ървин направи малка пауза, преди да продължи и да се върне към темата: — Защо, по дяволите на някого може да му се прииска да го прави?
До тях изплува една сянка. Беше „Нюпорт нюз“. Макар и на два километра той се виждаше отлично въпреки мрака. Последният голям кръстосвач, същество от отминала епоха, също се връщаше у дома, сломен от неуспеха, който обсъждаха Ървин и Кели.
— Седем-едно-три-едно — обади се женски глас.
— Добър ден, опитвам се да се свържа с адмирал Гриър — каза Санди на секретарката.
— Няма го.
— Можете ли да ми кажете кога ще се върне?
— Не, съжалявам, не знам.
— Важно е.
— Бихте ли казали кой се обажда?