В 11:41:38 часа местно време „Коди-193“ премина границата между Лаос и Виетнам. Той продължи да се спуска, докато не достигна сто и шестдесет метра височина. Миниатюрният самолет зави на североизток и продължи да напредва малко по-бавно поради сгъстения въздух в близост до земята. Малката височина и габарити на „Коди-193“ го правеха трудна, но не и неуловима мишена. Когато се приближи до предните позиции на модерната и бдителна северновиетнамска противовъздушна отбрана, то бе забелязано. „Коди-193“ летеше право към едно от скоро поставените тридедесет и седем милиметрови оръдия. Зенитчиците веднага се захванаха за работа и успяха да стрелят двадесетина пъти, преди да изгубят целта си. Три от изстрелите преминаха само на метри от миниатюрния самолет, но не го улучиха. „Коди-193“ не промени курса си и не се опита да избегне стрелбата. Устройството не притежаваше нито мозък, нито очи и спокойно продължи по маршрута си. Всъщност то много приличаше на миниатюрно влакче, което упорито обикаля коледната елха, докато новият му собственик закусва в кухнята. В случая обаче „собственикът“ го наблюдаваше. Един доста отдалечен ЕС-121 „Уорнинг стар“ следеше полета посредством радар, монтиран върху вертикалния стабилизатор на устройството.
— Давай, миличко, давай — прошепна един майор, без да откъсва очи от екрана на радара. Той знаеше за целта на мисията и за причините, които налагаха строгата й секретност. До него се виждаше малко късче от топографска карта. Миниатюрният самолет зави на север точно където трябва, намери нужната долина и се спусна на сто метра височина, като пое по течението на малък речен приток. „Добре, че момчетата, които са го програмирали, си разбират от работата“ — помисли си майорът.
„Коди-193“ вече бе изразходвало една трета от горивото си и бързо поглъщаше останалата част. То продължи по маршрута си, водещ ниско под билата на хълмовете, които лежаха от двете му страни. Програмистите бяха вложили цялото си умение, но въпреки това не можеха да предвидят всичко. Един силен порив на вятъра тласна устройството надолу и то профуча само на двадесетина метра от върха на необикновено високо дърво. Двама войници от съседния хълм забелязаха миниатюрния самолет и стреляха по него, но без успех. Единият от тях се спусна надолу към телефона, но другарят му го спря, защото „Коди-193“ продължаваше сляпо напред. Докато успеят да се свържат по телефона, вражеският самолет щеше отдавна да е изчезнал. Освен това те бяха изпълнили дълга си да стрелят по него. Войниците започнаха да се питат къде ли са попаднали куршумите им, но вече бе твърде късно да мислят за тях.
Полковник Робин Захариас вървеше по прашната площадка, която по друго време и при други обстоятелства можеше да служи като параден плац. По сега вече нямаше паради. Той беше в плен цели шест месеца. Всеки нов ден бе борба с ужасната и непоносима мизерия, която никога не си бе представял. Бяха го свалили по време на осемдесет и деветата му акция. Намираше се толкова близо да завръщането у дома. И всичко бе провалено единствено от лош късмет, довел успешната акция до кървав край. Нещо повече — човекът, с когото летеше, бе мъртъв. „И извади късмет“ — помисли си полковник Захариас, докато вървеше през малкия лагер, воден от двама ниски, враждебно настроени мъже с пушки в ръце. Неговите собствени ръце бяха вързани зад гърба му. На краката си носеше окови, защото враговете му явно се страхуваха от него въпреки оръжието си. Часовите, които ги наблюдаваха от кулите, допълваха предпазните мерки. „Сигурно изглеждам ужасно заплашителен в очите на тези малки копеленца“ — помисли си пилотът.