— А с кого говоря?
— Тук е кабинетът на адмирал Гриър.
— Не, имах предвид дали е Пентагонът.
— Не знаете ли?
Санди не знаеше и въпросът напълно я обърка.
— Моля ви, имам нужда от помощ.
— Кой се обажда.
— Моля ви, трябва да знам къде се намирате.
— Не мога да ви кажа — отвърна секретарката, която се чувстваше като една от крепостните стени на американската национална сигурност.
— Пентагонът ли е?
Е, това можеше да й каже.
— Не, не е.
„Какво е тогава?“ — зачуди се Санди. Тя си пое дълбоко въздух.
— Един приятел ми даде този номер и каза, че мога да звъня. Той е с адмирал Гриър. Каза ми, че мога да се обадя, за да проверя дали е добре.
— Не ви разбирам.
— Вижте, знам, че замина за Виетнам!
— Госпожице, не мога да обсъждам с вас къде се намира адмирал Гриър.
„Кой е нарушил инструктажа за секретност?“ Трябваше да пусне рапорт за това.
— Не става въпрос за него, а за Джон!
„Успокой се, така само си пречиш.“
— Джон, кой? — попита секретарката.
„Стегни се. Поеми си дълбоко въздух.“
— Моля ви, предайте едно съобщение на адмирал Гриър. Обажда се Санди. Става въпрос за Джон. Той ще разбере. Ще го предадете ли? Той ще разбере. Много е важно.
Тя остави номерата на домашния и служебния си телефон.
— Благодаря ви, това мога да направя.
Връзката прекъсна.
На Санди й се прииска да закрещи и почти го направи. Значи и адмиралът бе заминал. Добре, той трябваше да е близо до Джон. Секретарката щеше да предаде съобщението. Със сигурност. Хора като нея просто не можеха да си помислят за нещо друго, след като са чули думите „много важно“. Трябваше да се успокои. Където и да се намираше Джон, засега полицията не можеше да го хване. Но въпреки това до края на деня, както и през целия следващ голямата стрелка на часовника й сякаш бе замръзнала на мястото си.
Рано сутринта „Огдън“ спря във военноморската база Субик Бей. Влажният и горещ климат удължи безкрайно много маневрите по приставането. Най-накрая въжетата бяха хвърлени към кея и един трап се опря на борда. По него затича някакъв цивилен още преди подвижната стълба да е стабилно закрепена. Малко след това морските пехотинци слязоха от кораба и се настаниха в автобус, който трябваше да ги отведе в Куби пойнт. Екипажът изгледа отдалечаването им. Преди тръгването някои дори се здрависаха в опита си да останат с поне едно хубаво впечатление от цялото преживяване. Но приказки от рода на „постарахте се“ нямаше да успокоят никого, а пожелания като „късмет“ изглеждаха направо богохулни. Самолетът С-141 вече ги очакваше за полета към родината. Господин Кларк не бе с тях.
— Джон, изглежда, имаш някаква приятелка, която се безпокои за теб — каза Гриър и му подаде съобщението.
То бе най-приятното от всички, донесени от младшия служител на ЦРУ, пристигнал от Манила. Кели го прегледа, докато тримата адмирали четяха останалите.
— Имам ли време да й се обадя, сър? Изглежда, се тревожи за мен.
— Оставил си й номера на телефона в кабинета ми? — попита леко объркан Гриър.
— Съпругът й е загинал във Виетнам и тя се безпокои — обясни Кели.
— Добре — забрави за миг собствените си проблеми Гриър. — Ще кажа на Барбара да й предаде, че си добре.
Останалата част от съобщенията далеч не бяха толкова приятни. Адмиралите Максуел и Подулски бяха получили заповед да се явят във Вашингтон и да дадат обяснение за провала на ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Ритър и Гриър също имаха подобни заповеди, но те поне не се връщаха с празни ръце. Самолетът им КС-135 вече ги чакаше във военновъздушната база „Кларк“. Един по-малък щеше да ги прехвърли през планините. Най-добрата новина в момента бе, че всички са с нарушен режим. Обратният полет към Америка и часовата разлика щяха да сложат всичко по местата му.
Полковник Гришанов видя слънцето заедно с адмиралите. Бе облечен в униформа, заета от капитан Франкс — и двамата имаха почти еднакъв ръст. От двете му страни стояха Максуел и Подулски. Коля въобще не си правеше илюзии относно шансовете си за бягство. Намираше се в американска военна база, разположена на територията на съюзник на Америка. Ритър му говореше тихо на руски. Шестимата мъже се отправиха към чакащите ги коли. След десет минути се качиха на един двумоторен С-12 „Бийчкрафт“. Половин час по-късно самолетът им спря до голям „Боинг“, който се издигна във въздуха не повече от час след акостирането на „Огдън“. Кели си намери удобна и широка седалка и се унесе още преди боингът да е излетял. Казаха му, че следващата спирка ще е Хикам на Хаваите, но той не възнамеряваше да се буди за нея.