31.
ЛОВЕЦЪТ СЕ ЗАВРЪЩА
Полетът далеч не бе така спокоен за останалите пътници. Гриър бе успял да изпрати две съобщения още преди излитането, но въпреки това той и Ритър бяха най-заети. Самолетът им, който военновъздушните сили бяха предоставили за нуждите на операцията, без да задават много въпроси, бе приспособен за пътници и принадлежеше на военновъздушната база „Андрюс“. Често го използваха и конгресмени, което, разбира се, означаваше богати запаси от алкохол. Докато Ритър и Гриър пиеха чисто кафе, то в чашата на руския им гост бе добавен коняк. В началото дозите бяха малки, но постепенно се увеличиха до такава степен, че кафето не се усещаше.
Разпита водеше Ритър. Първата му работа бе да обясни на Гришанов, че не възнамеряват да го убиват. Да, бяха от ЦРУ. Да, Ритър бе оперативен офицер — шпионин, ако предпочитате — с богат опит зад Желязната завеса — извинете ме, в миролюбивия източен социалистически блок, — но това му бе работата, също както и Коля — имате ли нещо против да ви наричам Коля? — вършеше своята. А сега, полковник, бихте ли ни продиктували имената на нашите хора? ( Вече ги бяха прочели в изчерпателните записки на Гришанов.) Казвате, че са ви били приятели? Да, много сме благодарни за опитите ви да спасите живота им. Както знаете, всички те имат семейства като самия вас. Още кафе, полковник? Да, кафето е добро, нали? Разбира се, че ще се приберете у дома при семейството си. Да не мислите, че сме варвари? Гришанов бе достатъчно възпитан, за да не отговори на последния въпрос.
„По дяволите — помисли си Гриър, — Боб наистина си го бива за тази работа.“ Тук не ставаше въпрос за храброст или патриотизъм, а за човечност. Гришанов бе силен мъж и вероятно прекрасен пилот — колко жалко, че не можеха да поверят разпита на Максуел или особено на Подулски! — но бе добър по душа и сега това му качество работеше срещу него. Той не желаеше смъртта на американските военнопленници. Този факт плюс стреса от пленяването му, изненадата от сърдечното отношение към него и голямото количество коняк развърза езика на руския полковник. Обстоятелството, че Ритър не засягаше теми, свързани с националната сигурност на Съветския съюз, още повече улесняваше разпита. „По дяволите, полковник, знам, че няма да издадете никакви държавни тайни. Защо да ви питам?“
— Вашият човек уби майор Винх, нали? — попита руснакът в средата на Пасифика.
— Да, но това беше инцидент и…
Руснакът прекъсна Ритър с красноречив жест.
— Това е хубаво. Виетнамецът беше некультурний — малко фашистко копеле. Той искаше да убие пленниците, да ги пречука — добави Коля с помощта на шест коняка.
— Надяваме се, че ще успеем да предотвратим това, полковник.
— Неврохирургия — каза сестрата.
— Мога ли да говоря със Сандра О’Тул?
— Изчакайте момент, моля. Санди?
Сестрата на рецепцията подаде слушалката.
— О’Тул на телефона.
— Госпожице О’Тул, обажда се Барбара от кабинета на адмирал Гриър. Вече говорихме веднъж.
— Да!
— Адмирал Гриър ми каза да ви предам, че Джон е добре и пътува към дома.
Санди обърна глава, за да скрие от колежките си внезапно появилите се сълзи на облекчение.
— Можете ли да ми кажете кога?
— Утре, но не знам точния час.
— Благодаря ви.
— Няма защо — отвърна секретарката и връзката прекъсна.
„Е, това вече е нещо, вероятно много.“ Тя се зачуди какво ли ще стане след завръщането на Джон, но по-важното бе, че се прибира. Бе успял да направи повече от Тим.
Твърдото кацане в Хикам — пилотът бе изморен — събуди Кели. Един сержант го побутна приятелски, за да е сигурен, че „пътникът“ е буден, защото самолетът щеше да презарежда. Кели използва времето, за да излезе навън и да се поразходи. Климатът и тук бе топъл, но нямаше нищо общо с изтощителната жега във Виетнам. Намираха се на американска земя, където нещата бяха съвсем различни…
„Разбира се, че са по-различни.“
„Само веднъж, един-единствен път… — спомни си думите си Кели. — Да, ще измъкна онези момичета точно както измъкнах Дорис. Не може да е чак толкова трудно. После ще заловя Бърт и ще си поговорим. Дори може да пусна копелето да си иде, след като свършим. Не мога да спася целия свят, но… но, за бога, ще спася част от него.“
Джон намери един телефонен автомат на летището и се обади.
— Ало? — чу той един изтощен глас, идващ от осем хиляди километра.
— Здравей, Санди. Джон е! — каза с усмивка Кели.
Макар че онези пилоти нямаше да се върнат у дома, той се връщаше и бе радостен от факта.
— Джон! Къде си?
— Ще повярваш ли, че се обаждам от Хаваите?