— Добре ли си?
— Чувствам се малко изморен, но иначе съм добре. По тялото ми няма дупки или нещо подобно — отвърна отново с усмивка Кели.
Само гласът на Санди бе направил деня по-слънчев. Но не за дълго.
— Джон, има проблем.
Сержантът на рецепцията видя, че лицето на говорещия по телефона мъж потъмнява. Той обаче се обърна с гръб към него и веднага му стана безинтересен.
— Добре, сигурно е Дорис — каза Кели. — Имам предвид, че само ти и семейство Роузън знаете за мен и…
— Не сме ние… — увери го Санди.
— Добре. Моля те, обади се на Дорис и… внимавай, но…
— Искаш да я предупредя ли?
— Можеш ли да го направиш?
— Да!
Кели се опита да се отпусне и почти успя.
— Ще се върна след около… девет-десет часа. На работа ли ще бъдеш?
— Не, имам почивен ден.
— Добре, Санди, до скоро. Чао.
— Джон! — каза настоятелно тя.
— Какво?
— Искам… Ами… — Санди млъкна.
Кели отново се усмихна.
— Ще поговорим за това, когато се прибера, скъпа.
Може би не се прибираше просто у дома. Може би там го очакваше нещо. Кели набързо прехвърли в ума си всичко, сторено досега. Пистолетът и другото оръжие все още бяха на яхтата му, но бе изхвърлил всичко носено: обувки, чорапи, панталони, дори бельото. Не се сещаше да е оставял никакво веществено доказателство. Полицаите може би искаха да разговарят с него, чудесно. Той не бе длъжен да говори с тях. „Това е едно от най-хубавите неща на конституцията“ — мислеше си Кели, докато се изкачваше обратно по стълбичката към самолета.
Първият екипаж отиде да почива, а вторият запали двигателите на самолета. Кели седна при служителите от ЦРУ Руснакът хъркаше шумно и блажено.
Ритър цъкна с език.
— Когато се събуди, ще има дяволски махмурлук.
— С какво го напихте?
— Започнахме с хубав коняк и свършихме с калифорнийско вино. Лично на мен конякът ми действа отвратително на другата сутрин — призна уморено Ритър. Сега, след като пленникът му не можеше да отговаря на въпроси, той си бе позволил чаша мартини. КС-135 започна да набира скорост по пистата.
— И какво разбрахте? — попита Кели.
Ритър му разказа какво е научил. Лагерът наистина бил създаден като разменна монета за руснаците, но, изглежда, виетнамците бяха използвали монетата твърде неефективно, защото сега планираха да унищожат лагера заедно с пленниците в него.
— Искате да кажете заради нашата операция? — „О, Боже!“
— Точно така. Успокойте се, господин Кларк. Руснакът, който пътува с нас, също е разменна монета. Между другото — усмихна се Ритър — трябва да ви кажа, че стилът ви ми допада.
— Какво имате предвид?
— С пленяването на руснака проявихте чудесна инициатива. От друга страна, отменянето на операцията бе много добро решение.
— Вижте, не съм… искам да кажа, не можех…
— Не сте виновен за нищо, макар че някой друг сигурно е. Показахте чудесна преценка и взехте правилно решение. Как ви се струва перспективата да продължите да служите на страната си? — попита Ритър с развеселена от алкохола усмивка.
Санди се събуди в шест и половина, което за нея бе късно. Тя взе сутрешния вестник, зареди кафеварката и реши да закусва с препечени филийки. После погледна стенния часовник и се зачуди кога ще е удобно да се обади в Питсбърг.
На първа страница имаше статия за убийството на пласьора на наркотици. Някакъв офицер от полицията го бе застрелял. „Е, това е добре“ — помисли си Санди. Статията твърдеше, че са заловени шест килограма чист хероин. Тя се зачуди дали става въпрос за същата организация, която… Не, Дорис бе казала, че шефът им е цветнокож. Както и да е, от лицето на земята бе изчезнал още един наркотрафикант. Санди отново погледна часовника. Все още не бе прилично да се обажда. Тя отиде в хола и пусна телевизора. Денят щеше да бъде горещ и мързелив. Предната вечер бе стояла до късно, защото не можеше да заспи след обаждането на Джон. Опита се да гледа „Днешното шоу“ и без да се усети, клепачите й натежаха…
Когато се пробуди, вече бе минало десет. Санди ядно поклати глава и се върна в кухнята. Листчето с телефонния номер на Дорис висеше на стената. Тя се обади и чу сигнала „свободно“… четири, шест, десет пъти, без никой да й отговори. По дяволите. Дали бе излязла да пазарува? Или пък бе отишла при д-р Брайънт? Санди реши да опита отново след час. Дотогава щеше да реши какво точно да каже. Дали не вършеше престъпление? Дали не заблуждаваше правосъдието? Колко дълбоко бе хлътнала в тази история? Мисълта я изненада неприятно. Но Санди наистина се бе замесила, нали? Бе помогнала за спасението на момичето от опасен живот и сега на можеше да спре. Щеше да каже на Дорис да не вреди на хората, които са й помогнали, и да я помоли да бъде много, много внимателна.