Преподобният Майър закъсня. Бе го задържало някакво телефонно позвъняване, а призванието му не позволяваше да казва на никого, че бърза за среща. Докато паркираше, забеляза, че един цветарски камион се изкачва по хълма. Той зави надясно и изчезна от погледа му, а пасторът зае неговото място на няколко метра от къщата на Браун. Майър бе леко разтревожен. Трябваше да убеди Дорис да говори със сина му. Питър го бе уверил, че ще бъдат изключително внимателни. „Да, татко, можем да я защитим.“ Работата на пастора бе да предаде това съобщение на едно изплашено момиче и на баща й, чиято любов бе издържала най-жестокия изпит. „Справял съм се и с по-тежки проблеми“ — каза си свещеникът. Като например предотвратяването на няколко развода. Едва ли международните преговори можеха да бъдат по-деликатни от спасяването на един брак.
Въпреки това обаче стълбите към входната врата му се сториха невероятно стръмни. С помощта на парапета Майър изкачи старите бетонни стъпала. До вратата се виждаха няколко кутии с боя. Може би Реймънд бе решил да пребоядиса къщата си, след като отново себе сдобил със семейство. „Добър знак“ — помисли си пастор Майър и натисна звънеца. Отвътре долетя звъненето. Белият форд на Реймънд бе паркиран на улицата. Свещеникът знаеше, че семейство Браун е у дома… но никой не му отваряше. Е, може би някой се преобличаше или пък бе в банята, както често се случваше. Той изчака около минута и намръщено натисна звънеца отново. Пасторът със закъснение забеляза, че вратата е леко открехната. „Ти си свещеник — каза си той, — а не крадец.“ Леко притеснен, пасторът бутна вратата и провря глава вътре.
— Реймънд?… Дорис? — извика пасторът достатъчно силно, за да бъде чут във всяко ъгълче на къщата. Телевизорът бе включен и по него вървеше някаква безсмислена телевизионна игра. — Хееей!
Странно. Още по-смутен, Майър влезе в къщата, като недоумяваше какво става. В пепелника се виждаше цигара, изгоряла почти до филтъра. Тънката струйка дим ясно показваше, че нещо липсва. В подобна ситуация всеки обикновен гражданин щеше да усети нещо нередно и да си тръгне, но преподобният Майър не бе обикновен. На пода лежеше картонена кутия, пълна с рози. Розите не се купуваха, за да лежат на пода. Точно тогава Майър си спомни за годините, прекарани като военен свещеник. Службата бе неприятна, но и вдъхновяваща, защото тогава пасторът се грижеше за душите на хора, гледащи всеки ден смъртта в лицето. Той се зачуди защо мисълта му е хрумнала точно сега и отговорът на въпроса накара сърцето му да забие учестено. Майър тихо прекоси хола и се ослуша. Кухнята също бе празна. Един чайник с вода вече завираше на печката, а на масата се виждаха празните чаши и пакетчетата чай. Вратата към мазето бе отворена и лампата долу светеше. Вече не можеше да спре. Той отвори широко вратата и заслиза надолу. Бе на половината път, когато видя краката им.
Баща и дъщеря лежаха по лице на голия циментов под, а кръвта от простреляните им глави се бе събрала в обща локва! Ужасът обзе пастора незабавно и без остатък. Долната му устна увисна. Той не можеше да откъсне очи от двата трупа, на чието погребение щеше да чете молитви. Бащата и дъщерята се държаха за ръце. Бяха умрели заедно, но успокоението, че това семейство с трагична съдба най-сетне се бе сляло с Бог, не можа да спре гневния вик срещу хората, напуснали този дом само преди десет минути. След няколко секунди Майър преодоля шока и слезе долу. Той коленичи, докосна сплетените ръце и помоли Бог да се смили над душите им. Пасторът бе сигурен, че ще е така. „Може да е изгубила тялото, но не и душата си — щеше да каже Майър над гробовете — и баща й я прие с цялата любов, на която бе способен.“ Преподобният си обеща да каже на паството, че и двамата са намерили спасение. А сега трябваше да се обади на сина си.
Откраднатият цветарски камион бе изоставен на паркинга пред един супермаркет. От него излязоха двама мъже, преминаха през магазина и напуснаха през задния ход, където ги чакаше колата им. Те подкараха на юг по „Пенсилвания турнпайк“ и се насочиха обратно към Филаделфия. Пътят щеше да им отнеме три часа, а може би и повече. Шофьорът не мислеше да нарушава ограниченията на скоростта, защото нямаше желание да бъде спиран от ченгета. И двамата мъже в колата бяха по-богати с десет хиляди долара. Не знаеха защо са убили, а и не искаха да научат.
— Ало?
— Господин Браун?
— Кой се обажда?
— Санди. Там ли е господин Браун?
— Откъде познавате семейство Браун?