— С кого говоря? — попита Санди и погледна разтревожено през кухненския си прозорец.
— Със сержант Питър Майър от питсбъргската полиция. А сега ми кажете коя сте вие.
— Аз докарах Дорис обратно. Какво се е случило?
— Името ви, моля?
— Наред ли е всичко?
— Били са убити — отвърна Майър със студен и спокоен глас. — А сега ми кажете името си и…
Санди прекъсна връзката, преди да е успяла да чуе нещо повече. Допълнителната информация можеше да я накара да отговаря на въпроси. Краката й трепереха и тя седна на близкия стол. Санди гледаше с широко разтворени очи. „Не е възможно“ — каза си тя. Как бяха успели да разберат къде се намира? Тя със сигурност не се бе обаждала на хората, които… „Не, невъзможно“ — помисли си сестрата.
— Защо? — прошепна въпроса си на глас Санди. — Защо, защо, защо?
„Тя не можеше да причини никому зло. Всъщност можеше… но как са разбрали?“
„Имат информатор в полицията“ — спомни си тя думите на Джон. Значи е бил прав?
Но това бе друг въпрос.
— По дяволите, бяхме я спасили! — извика тя на кухненските стени.
Санди помнеше всяка минута от тази първа почти безсънна седмица. После бе дошло подобрението, а с него и радостта — най-голямото професионално удоволствие — от погледа в очите на баща й. И сега всичко това го нямаше. Пълна загуба на време.
Не.
Не беше загуба на време. Това беше целта на живота й — да лекува хора. Санди бе изпълнила задачата си и се гордееше с това. Не бе пропиляла времето си. Някой обаче й го бе откраднал. Бе откраднал времето й заедно с два човешки живота. Тя се разплака и слезе в банята на долния етаж за хартиена кърпичка. Там погледна в огледалото, за да съзре очи, които виждаше за пръв път в живота си. Едва сега Сандра О’Тул разбра всичко.
Болестта бе дракон, срещу когото тя се бореше четиридесет или повече часа на седмица. Отлична медицинска сестра, която се бе сработила с хирурзите в отделението, Санди се бореше с драконите смело, професионално, интелигентно и печелеше повечето битки. От година на година нещата вървяха все по-добре. Прогресът никога не идваше бързо, но поне бе осезаем и Санди се надяваше да живее достатъчно дълго, за да види и последния дракон в отделението си мъртъв.
Но драконите не бяха само от един вид, нали? Някои не можеха да бъдат убити с добра дума, лекарства и опитни грижи. Санди бе победила един, но друг бе отнел живота на Дорис. За този дракон трябваше меч, въртян от воин. Мечът бе инструмент. В този случай абсолютно необходим инструмент. Санди вероятно никога нямаше да се научи да го използва, но това не го правеше по-маловажен. Някой трябваше да хване меча. Джон не бе лош човек, а просто реалист.
Тя се бореше със своите дракони, а той — с неговите. Борбата им бе една и съща. Санди нямаше право да го съди и бе сгрешила, че го направи. Сега очите й видяха същата картина, каквато и неговите, месеци по-рано. Гневът й започна да отминава и на негово място се настани решимостта.
— Е, всички извадиха късмет — каза Хикс и подаде бутилка бира.
— Как така, Уоли? — попита Питър Хендерсън.
— Операцията не се е състояла. Отменили са я точно навреме. Слава богу, няма дори и ранени. Сега всички летят обратно към дома.
— Това е чудесно, Уоли — каза искрено Хендерсън. Той не желаеше ничия смърт. Искаше просто, както и Уоли, тази проклета война да свърши. Жалко наистина за хората в лагера, но някои неща просто не можеха да бъдат променени. — Какво точно се е случило?
— Все още никой не знае. Искаш ли да разбера?
Питър кимна.
— Внимателно. Комисията по разузнаването трябва да е информирана за провалите на управлението. Аз мога да й осигуря тази информация, но трябва да внимаваш.
— Няма страшно, вече се уча да се справям с Роджър.
Хикс запали първата си цигара с марихуана за вечерта и ядоса госта си.
— Знаеш ли, че така можеш да загубиш работата си?
— В такъв случай ще отида при татко да направя няколко милиона на Улицата44.
— Уоли, искаш ли да промениш системата, или предпочиташ другите да я запазят същата?
Хикс кимна.
— Предполагам, че искам.
Попътните ветрове позволиха на КС-135 да направи прехода от Хавай без спиране за ново презареждане. Кацането бе меко. Режимът на Кели бе почти нормализиран. Бе пет следобед и след шест-седем часа отново щеше да му се приспи.
— Мога ли да си взема един-два дни почивка?
— Ще ни трябваш в Куантико за подробен разбор — отвърна Ритър, който бе схванат и кисел от дългия полет.
— Прекрасно. Просто исках да знам, че не съм под стража или нещо подобно. Няма да се разсърдя, ако някой ме закара в Балтимор.