— Ще видя какво мога да направя — отвърна Ритър точно когато самолетът спираше.
Двама офицери от ЦРУ изтичаха нагоре по подвижната стълбичка още преди вратата на самолета да се е отворила. Ритър събуди руснака.
— Добре дошли във Вашингтон.
— В посолството ли ще ме отведете? — попита с надежда той.
Ритър едва не се изсмя.
— Все още не. Въпреки това ще ви настаним удобно.
Гришанов бе гроги и не можеше да спори. Той разтърка пръскащата се от болка глава. Офицерите от ЦРУ го придружиха надолу по стълбичката към чакащата кола. Тя веднага потегли към една къща близо до Уинчестър, Вирджиния.
— Благодаря за усилията, Джон — каза адмирал Максуел и пое ръката на младия човек.
— Съжалявам за думите си — присъедини се към него Каз и също стисна ръката на Кели. — Беше прав.
Двамата адмирали се качиха в очакващата ги кола и също потеглиха пред погледа на Кели.
— Какво ще стане с тях? — обърна се той към Гриър.
Джеймс повдигна рамене и поведе Джон надолу по стълбичката. Шумът от другите самолети приглушаваше думите му:
— Дъч бе набелязан за адмирал на флота. Сега вероятно ще се размине с този пост. Операцията бе… негова рожба, която обаче се роди мъртва. Това ще го довърши.
— Не е честно — каза високо Кели и Гриър се обърна.
— Не, не е, но какво да се прави? — Гриър качи Кели в колата си, откара го до административната сграда и уреди да го закарат в Балтимор. — Почини си и ми се обади, щом си готов. Предложението на Боб бе напълно сериозно. Помисли си.
— Да, сър — отвърна Кели и се насочи към чакащата го кола.
„Животът е удивително нещо“ — помисли си Джон. След пет минути сержантът, който караше, излезе на междущатската магистрала. Само преди двадесет и четири часа Кели се намираше на борда на кораб, плаващ към Субик Бей. Преди още тридесет и шест часа пък бе на територията на вражеска страна, а сега вече се возеше в държавен шевролет, заплашван единствено от другите шофьори по магистралата. Поне за известно време. Наоколо се виждаха обичайните неща като например приятните за окото зелени пътни знаци за изход от магистралата. Колата се промъкваше през последните напъни на вечерното задръстване. Обстановката около Кели бе олицетворение на нормалния живот. А само преди три дни всичко около него бе чуждо и враждебно. И най-учудващото бе, че Джон вече бе успял да се приспособи към спокойствието на Америка.
Като оставим настрана факта, че на няколко пъти попита за посоката, шофьорът не каза и думичка. Той сигурно се чудеше кой е човекът на задната седалка, пристигнал със специален полет, но не попита нищо. „Вероятно често вози подобни хора“ — реши Кели. Колата зави по булевард „Лок Рейвън“ и той спря да си задава въпроси.
— Благодаря, че ме докарахте.
— Няма нищо, господине.
Колата потегли и Кели се качи в апартамента си изумен, че е носил ключовете със себе си чак до Виетнам и обратно. Дали имаха представа колко много са пътували? След пет минути Джон вече бе под душа и водата отмиваше от тялото му една действителност, за да го пренесе в друга. След нови пет минути той вече бе облечен в панталони и риза с къс ръкав и вървеше към скаута си, паркиран на една пресечка. Не след дълго Джон спря колата си пред къщата на Санди. Разстоянието от скаута до вратата сякаш промени още нещо. Кели се бе завърнал у дома при някого. За пръв път.
— Джон!
Прегръдката дойде малко неочаквано. Сълзите в очите на Санди — също.
— Няма нищо, Санди. Добре съм. Нямам дупки, драскотини, нищо. — В началото Джон не усети отчаянието в прегръдката й, защото му бе приятно. Но Санди се разрида и Кели разбра, че посрещането не е в негова чест. — Какво е станало?
— Убиха Дорис.
Времето отново спря и сякаш се разтроши на милиони парченца. Кели затвори очи от болка и мигом се пренесе на върха на хълма. Отново наблюдаваше лагера и слизащите от камионите виетнамски войници; видя се легнал в болничното легло да разглежда снимката на Пам; чу детските писъци, носещи се от някакво безименно виетнамско селце. Бе се върнал у дома, за да намери същата действителност, от която идваше. Изведнъж Кели реши, че всъщност никога не бе напускал тази действителност. Тя го бе следвала където и да отиде. Нямаше да успее да избяга от нея, защото нито веднъж не бе довършвал делото си докрай. Дори един-единствен път.
И въпреки това в обстановката имаше нещо ново. Жената в прегръдките му изпитваше същата пареща болка като него.
— Какво се случи, Санди?
— Излекувахме я, Джон. Заведохме я у дома и днес позвъних, както ми каза, но отсреща вдигна някакъв полицай. И Дорис, и баща й са убити.