— Добре.
Той се премести на дивана. Искаше му се да я успокои, да не я държи толкова близо до себе си, но не успя. Санди се притискаше към него и изливаше чувствата, които бе таила в себе си заедно с тревогата за него. Двамата останаха прегърнати в продължение на няколко минути.
— А Сам и Сара?
— Още не съм им казала. — Тя вдигна глава и огледа стаята с все още неясен поглед. Медицинската сестра в нея отново проговори. — А ти как си?
— Малко замаян от пътуването — отвърна Джон, колкото да каже нещо. Истината обаче сама излезе от устата му: — Провалихме се. Операцията не успя. Все още са там.
— Не разбирам.
— Опитахме се да измъкнем няколко човека от Северен Виетнам, пленници, но нещо се обърка. Отново провал — прибави тихо той.
— Опасно ли беше?
Кели изръмжа.
— Да, Санди, може да се каже и така, но успях да се измъкна невредим.
Санди отново промени темата:
— Дорис каза, че там имало и други момичета и те все още ги държали.
— Да, Били твърдеше същото. Ще се опитам да ги измъкна.
Кели забеляза, че Санди не реагира при споменаването на името на Били.
— Дори и да успееш да ги измъкнеш, усилията ти ще останат безполезни, ако…
— Знам.
„Онова, което винаги ме следва“ — помисли си Джон. Имаше само един начин да го прогони. Бягството нямаше да го спаси. Трябваше да се бори.
— Хенри, онази дребна работа вече е свършена — каза му Пиаджи. — Тази сутрин. Чисто и прегледно.
— Нали не са оставили…
— Хенри, и двамата са професионалисти. Свършили са работата си и отново са у дома, на около триста километра оттук. След тях не е останало нищо освен два трупа.
Съобщението, дошло по телефона, бе кратко и ясно. Работата се оказала лесна, тъй като и двете жертви не подозирали нищо.
— Значи няма за какво да се безпокоя — установи доволно Тъкър.
Той бръкна в джоба си и измъкна дебел плик, който подаде на Пиаджи. Като добър съдружник Тони бе платил предварително вместо него.
— Сега вече Еди го няма, тази дупка е запушена и нещата трябва да тръгнат постарому. — „Най-полезно изразходваните двадесет бона“ — помисли си Хенри.
— А другите момичета? — попита Пиаджи. — Сега вече имаш истински бизнес. Хора като тях, които знаят много, са опасни. Погрижи се за това.
Тони прибра плика в джоба си и стана от масата.
— И двамата са застреляни в тила с куршуми калибър .22 — съобщи по телефона детективът от Питсбърг. — Претърсихме цялата къща — нищо. Същото е и с кутията с цветя и камиона. Той е бил откраднат по някое време миналата нощ или пък тази сутрин, но това няма значение. Цветарският магазин разполага с осем такива. По дяволите, открихме го още преди да го обявим за издирване. Момчетата си ги е бивало. Престъплението е твърде майсторско и твърде чисто, за да е дело на местни хора. По улиците не се говори нищо. Вероятно вече са извън града. Двама души са видели камиона. Една жена е забелязала двама мъже да се приближават към вратата на Браун, но си помислила, че са от цветарския магазин. Освен това е била от другата страна на улицата и на половин пресечка от къщата. Нямаме никакво описание. Дори не си спомня цвета на кожата им.
Райън и Дъглас чуваха думите едновременно и се споглеждаха през няколко секунди. Тонът на човека отсреща им казваше всичко. Това бе един от случаите, които полицаите ненавиждаха и от които се страхуваха. Без очевиден мотив, без свидетели, без вършещо работа доказателство. Нямаше нито откъде да започнеш, нито пък къде да отидеш. Процедурата бе колкото обичайна, толкова и безсмислена. Полицаите щяха да разпитат съседите, но кварталът бе работнически и в този час малцина от тях са си били у дома. Освен това хората забелязваха главно необичайните неща, а цветарският камион бе достатъчно обикновен, за да не предизвика повторен поглед. Извършването на идеалното престъпление не бе чак толкова трудно — тайна, добре известна сред детективите. Напразно писателите ги превръщаха в супермени, за каквито те никога не се представяха, дори и на чашка в бара. Някой ден може би случаят щеше да бъде разкрит. Ако хванеха единия от убийците, той вероятно щеше да се опита да се пазари и да разкаже и за този случай. По-малко вероятно бе някой да се раздрънка пред полицейски информатор, но и в двата случая това щеше да отнеме време, а следата, която и сега бе студена, щеше съвсем да изстине. Това бе най-неприятната и объркваща част от полицейската работа. Бяха загинали напълно невинни хора, но никой нямаше да се изправи в тяхна защита, нито пък да отмъсти за смъртта им. Затрупаните от нови престъпления полицаи скоро щяха да забравят случая и да го приберат в шкафа с надпис „Неразрешени“. От време на време някой щеше да вади папката, да я преглежда и да я прибира отново, а тя щеше да става все по-дебела от бележките, че по случая все още няма нищо ново.