За Райън и Дъглас нещата изглеждаха още по-зле. Те отново бяха открили връзка, която можеше да отвори две от техните „неразрешени папки“. Всички щяха да скърбят за Реймънд и Дорис Браун. Те имаха съседи, приятели и явно — добър свещеник. Хората щяха да си спомнят за тях и да си казват „колко жалко“… Но папките в бюрото на Райън бяха за хора, чиито единствени оплаквачки бяха полицаите. Това още повече влошаваше нещата, защото за едно човешко същество не трябваше да си спомнят само полицаи, изкарващи прехраната си с това. И най-лошото от всичко бе, че отново се появяваше оръжие на престъплението, свързано с други убийства, но във връзката нямаше никакъв смисъл. Това не бе техният Невидим. Да, оръжието наистина бе двадесет и две калибров пистолет, но той на два пъти бе имал възможност да убие невинни хора, без да се възползва от нея. Той бе пощадил Вирджиния Чарлз и опасно се бе отклонил от пътя си, за да спаси Дорис Браун. Бе я измъкнал от ръцете на Фармър и Грейсън и вероятно от нечии други…
— Колега — обади се Райън, — в какво състояние бе тялото на Дорис?
— Какво имате предвид?
Въпросът звучеше абсурдно дори и в съзнанието на Райън, но той се надяваше, че другият детектив ще го разбере:
— Имам предвид физическото й състояние.
— Аутопсията е назначена за утре, лейтенант. Беше облечена прилично, чиста, косата й бе сресана, въобще изглеждаше добре. — „Като не броим двете дупки на тила“ — не добави детективът от Питсбърг.
Дъглас прочете мислите на лейтенанта си и кимна. „Някой се е погрижил да я върне във форма.“ Това все пак бе някаква отправна точка.
— Ще ви бъда признателен, ако ми изпратите всичко, което би могло да ви се стори полезно. Аз ще направя същото — увери го Райън.
— Някой е дошъл нарочно, за да ги убие. При нас няма много подобни случаи и този въобще не ни харесва — прибави детективът.
Заключението прозвуча доста детински, но Райън го разбра. Как иначе можеше да го каже човек?
Къщата наистина бе сигурна. Намираше се сред сто акра от хълмистия пейзаж на Вирджиния и освен нея в имението имаше голяма конюшня. На къщата бе изписано име, но собственикът й я даваше под наем на Централното разузнавателно управление, а самият той живееше в близост до имението. Всъщност официалният наемател бе някаква корпорация, която съществуваше само на хартия и чрез пощенска кутия, но въпреки това плащаше добри пари. Отвън къщата изглеждаше съвсем обикновено, но един по-внимателен поглед показваше стоманени рамки на прозорците и каси на вратите и необичайно здрави и дебели стъкла. С една дума, къщата бе подсигурена както откъм външно нападение, така и срещу опити за бягство не по-зле от затвор, макар че изглеждаше доста по-добре от него.
Гришанов откри дрехи в гардероба и принадлежности за бръснене, с които обаче не можеше да се нарани. Огледалото в банята бе стоманено, а чашата — картонена. Двойката, която стопанисваше къщата, говореше приемливо руски и се държеше изключително любезно. Те вече знаеха какъв точно е гостът им. Бяха свикнали повече с руснаци, служили на Америка в родината си и напуснали я поради разкриване. Всичките им посетители бяха пазени от четирима пазачи, които пристигаха, когато семейството имаше „компания“, и още двама, които през цялото време живееха в къщата на прислугата близо до конюшнята.
Подобно на повечето си предшественици гостът им все още не се бе оправил от часовата разлика и полета. Това го объркваше и го правеше разговорлив. Семейството бе изненадано от заповедта да ограничат разговорите си до минимум. Докато жената приготвяше закуска — най-добрия лек против умора от полет, — мъжът подхвана с руснака дискусия за Пушкин. Той със задоволство установи, че както и повечето руснаци Гришанов бе сериозен почитател на поезията. Пазачът се облегна на вратата просто за да е сигурен, че всичко е наред.
— Работите, които трябва да върша, Санди…
— Разбирам те, Джон — каза тихо тя. И двамата се изненадаха от решителността в гласа й. — Преди не можех, но сега те разбирам.
— Когато бях там — „нима бе само преди три дни?“ — си мислих за теб. Трябва да ти благодаря — каза Джон.
— За какво?
Кели сведе поглед към кухненската маса.
— Трудно е да се обясни. Нещата, които върша, са страшни, затова е добре, ако имаш някого, за когото да си мислиш. Извинявай… не исках… — Кели спря. Всъщност искаше да каже точно това. Когато е сам, разумът често се лута без посока и неговият също се бе лутал.