Захариас не знаеше каква е причината за неочакваната почивка. Може би Коля бе отишъл да докладва наученото от разпитите. Но това нямаше значение. Важното бе, че разполага с време за размисъл. „Ти сгреши — каза си Робин. — Излезе ужасно глупав, но вече няма да повториш грешката си.“ Гласът на решимостта бе слаб и Робин знаеше, че трябва да се труди, за да го затвърди. За щастие сега разполагаше с време. Макар и да не бе избавление, все пак беше нещо. Внезапно Захариас се концентрира напълно, както по време на полет. „За бога — помисли си той. — Тази дума… Страхувах се да се моля за избавление… и все пак…“ Ако в този момент пазачите му бяха надникнали в килията, те със сигурност щяха да се изненадат от замечтаната усмивка на лицето на американеца. Особено пък ако разберяха, че той отново бе подновил молитвите си. За тях молитвата бе само фарс. „И в това е нещастието им“ — помисли си Робин. То можеше да се окаже и негово спасение.
Не можеше да се обади от кабинета си, защото не бе удобно. Не можеше да позвъни и от дома. Обаждането щеше да прекоси реката и щатска граница, а той знаеше, че от съображения за сигурност се вземат специални мерки за телефонните обаждания от окръг Колумбия. Окръгът бе единственото място в Америка, където телефонните обаждания се записват. Въпреки това обаче трябваше да следва някаква официална процедура. Необходимо му бе официално разрешение от шефа на отдела, от шефа на направлението и вероятно от самия шеф на ЦРУ. На Ритър не му се искаше да чака толкова дълго, не и когато от разрешението зависеха човешки животи. Той си взе почивен ден под предлог, че иска да си отдъхне от дългото пътуване — съвсем основателно. Боб отиде в града и избра музея по естествена история „Смитсониън“. След като мина покрай слона в преддверието, Ритър откри местоположението на телефоните на справочното табло, избра един от тях, пусна в него десетцентова монета и набра 347–1347. Чувстваше се като герой на служебен виц. Телефонът, отговарящ на този номер, иззвъня на бюрото на резидента на КГБ във Вашингтон и хората в бизнеса добре го знаеха. „Шпионството понякога е толкова архаична работа“ — каза си Ритър.
— Да? — обади се някакъв глас.
Ритър за пръв път вършеше подобно нещо и то предизвика цяла гама от нови емоции — собствената му нервност, спокойствието на гласа отсреща, вълнението на момента. Измислените предварително думи обаче не можеха да накарат случайния подслушвач да заподозре нищо:
— Обажда се Чарлз. Разполагам с нещо интересно. Предлагам кратка среща и разговор. След час ще бъда в зоологическата градина пред клетката на усурийски тигри.
— Как ще ви позная? — попита гласът.
— В лявата си ръка ще държа брой на „Нюзуик“.
— След час — избумтя гласът.
„Вероятно тази сутрин има важна среща“ — помисли си Ритър. Това бе лошо. Оперативният офицер от ЦРУ напусна музея и се отправи към колата си. На седалката му лежеше брой на списание „Нюзуик“, купен от един павилион.
„Тактика“ — каза си Кели и зави към брега. Най-после бе заобиколил Пойнт Лукаут. Имаше богат избор. Все още разполагаше с апартамент в Балтимор под фалшиво име. Полицаите може би искаха да разговарят с него, но все още не го бяха открили. Щеше да се опита и занапред да предотврати разговора. Врагът не го познаваше и това щеше да бъде отправната му точка. Главното бе да успее да балансира тризъбеца, с който разполагаше: информация, липса на информация и компенсирането на второто с първото. Именно третият елемент — „как“ — бе въпрос на тактика. Можеше да се подготви за онова, което все още не знаеше. Засега бе неспособен да му въздейства, но вече знаеше какво ще направи. Достигането до точката на знанието изискваше стратегически подход към проблема. Въпреки това всичко му се струваше доста объркано. Четири млади жени очакваха действията му Все още неопределен брой хора пък очакваха смъртта.
Кели знаеше, че главният им мотив е страхът. Те се бяха изплашили от Пам и Дорис дотолкова, че да поискат смъртта им. Интересно дали убийството на Едуард Морело бе ново проявление на този страх. Със сигурност бяха убили, за да си осигурят безопасност, и сега вероятно се чувстваха спокойни. Това бе добре. Ако страхът наистина ги движеше, то те вече не бяха нащрек, защото го смятаха за част от миналото.