Волошин се замисли и видя капана. Евентуалното приемане на поканата означаваше, че и той ще трябва да отправи такава. Подобно обвързване означаваше поемане на определени задължения, а Волошин не искаше да предприема важни стъпки без разрешение. Освен това лъжата от страна на ЦРУ в такъв момент си бе чиста лудост. Военнопленниците винаги можеха да изчезнат. Единствено добронамереността на Съветския съюз бе в състояние да ги спаси и да ги поддържа в добро здравословно състояние.
— Предпочитам да се осланям на думите ви, господин…
— Ритър. Боб Ритър.
— Аха! Будапеща.
Ритър се ухили глуповато. В крайна сметка след всичко, което бе направил, за да измъкне агента си, той никога нямаше да се върне в света на истинските операции. Не и на място, което имаше някакво значение, т.е. на изток от река Елба. Руснакът заби пръст в гърдите му.
— Отлично се справихте с измъкването на човека си. Поздравявам ви за лоялността към агента.
Волошин най-много се възхищаваше на риска, поет от американеца — нещо невъзможно в КГБ.
— Благодаря ви, господин генерал. Освен това съм благодарен, че се отзовахте на молбата ми. Кога мога да ви се обадя?
— Ще ми трябват два дни… Да ви се обадя ли аз?
— Значи след четиридесет и осем часа. Оставете обаждането на мен.
— Много добре. Приятен ден.
Двамата се здрависаха като професионалисти, каквито и бяха. Волошин се присъедини към шофьора-бодигард и двамата се върнаха при колата. Разходката на американския оперативен офицер и на руския резидент бе приключила пред клетката на огромна и мощна кафява мечка. „Дали съвпадението е случайно?“ — запита се Ритър.
По обратния път към колата си Ритър осъзна, че всичко е просто сбор от случайности. Днешният ден щеше да направи Боб шеф на отдел. Независимо от провалената операция той току-що бе постигнал важно споразумение с руснаците. Това бе станало благодарение на по-млад от него човек, който по време на бягството от смъртта си бе направил труда да мисии. Ритър знаеше, че управлението има нужда от такива хора, и именно сега бе време да ги привлече. По време на полета от Хавай Кели бе мислил и отложил решението си. Добре, значи му трябваше малък тласък, за да го вземе. Ритър реши да поговори с Джим Гриър и да привлече Кели в управлението. Тока щеше да бъде следващата му задача.
— Добре ли познавате госпожа О’Тул? — попита Райън.
— Тя е вдовица — отвърна съседката. — Мъжът й замина за Виетнам веднага щом купиха къщата, и там го убиха. Беше прекрасен млад човек. Не й се е случило нищо лошо, нали?
Детективът поклати глава.
— Не, няма такова нещо. За нея чувам само хубави думи.
— Напоследък бе доста заета — продължи възрастната дама.
Тя бе идеалният събеседник за един детектив — около шестдесет и пет годишна вдовица, чийто живот се състоеше в това да се рови в живота на останалите. Уверението, че няма да навреди на никого, й бе достатъчно да каже всичко, което знае.
— Какво имате предвид?
— Мисля, че имаше някаква гостенка. Със сигурност пазаруваше повече от обичайното. Тя е такова мило и красиво момиче. Колко жалко, че съпругът й загина. Време й е отново да започне да се среща с мъже. Ще ми се да й го кажа, но не искам да мисли, че си пъхам носа в чуждите работи. Както и да е, пазаруваше доста. Освен това всеки ден в къщата идваше и друг човек, който понякога дори оставаше да преспи.
— Какъв човек? — попита Райън и отпи от чая си с лед.
— Една жена. Висока колкото мен, но по-пълна и с рошава коса. Караше голяма кола, мисля, че беше червен буик, с лепенка на предното стъкло. О! Точно така!
— Какво? — попита Райън.
— Бях излязла в градината при розите, когато се появи момичето. Тогава видях лепенката.
— Момиче ли? — попита невинно Райън.
— Точно за нея е пазарувала! — каза възрастната дама, доволна от внезапното откритие. — Обзалагам се, че й е купувала и дрехи. Спомням си, че носеше чанти от магазин „Хект“.
— Можете ли да опишете момичето?
— Млада, около деветнадесет-двадесетгодишна, с тъмна коса. Беше бледа, сякаш е болна от нещо. Кога ли си отидоха… О, спомних си. Точно в деня, когато ми докараха нови рози от разсадника. На единадесети. Камионът пристигна много рано, защото не обичам да работя по жегата, и аз го чаках в градината. Точно тогава те излязоха и аз махнах на Санди. Тя е прекрасно момиче. Не си говорим често, но когато се случи, тя винаги е любезна с мен. Медицинска сестра е и работи в „Хопкинс“, нали знаете, и…